Стомахът ѝ се сви без предупреждение и този път тя повърна върху кораба.
Обезсърчено, момичето приклекна до ръба и се уви с тънката си завивка. Бе изтощена. Миналата нощ бе ужасно студена, а и на нея не ѝ бе било до сън. От немай-къде реши да свърши нещо. На утринната светлина можеше най-сетне да разгледа кораба като хората. Започна да търси улики, които да ѝ подскажат накъде пътуват.
Бе относително сигурна, че се намира на борда на фрегата, но това не ѝ помогна много. Войник в черно наметало охраняваше кабинката на капитана. Триъгълната му шапка бе свалена ниско, така че лицето му оставаше в сянка. Каквото и да ставаше, пристанищната милиция очевидно бе замесена. Боклуци. Встрани от това, нямаше за какво да се хване. Освен…
Спасителната лодка на кораба бе запълнена със странен предмет, смес от дърво и метал, какъвто Табита не бе виждала досега. Напомняше ѝ на миниатюрна версия на кран, като тези, с които хамалите разтоварваха стоките от търговските кораби. Но вместо скрипец на края му имаше дълъг метален прът със заострен връх. По синкавия цвят тя позна, че това е зефирум. Вълшебният метал. Веднъж Хол ѝ бе разказал за него. Изложен на магия, зефирумът придобиваше магически свойства, така, както желязото се нагорещяваше от огъня. Тя потърка очи и се опита да познае за какво може да служи странната машинария.
— Не се ли сети вече? — попита старицата.
Гласът дойде отникъде и я накара да подскочи. Можеше да се закълне, че допреди секунда вещицата не бе наоколо. Смътно усети, че я обзема гняв от появата на похитителката ѝ, но бе прекалено уморена и болна, за да направи нещо по въпроса.
— Няма ли да ми кажеш?
Старицата погледна към морето. На светлината на утрото изглеждаше по-различна. В уличката зад гостилницата на Бутъл бе приличала на черен демон от земите на Северната пустош. Но сега сивото палто висеше по тялото ѝ като просешки дрипи, а лицето ѝ, или поне това, което Табита успяваше да види от него, изглеждаше жалко — сбръчкано и изкривено, по някакъв начин съсипано. Не изглеждаше като опасна магьосница. Приличаше повече на уморена стара баба.
— Знаеш ли къде отиваме, дете?
— Откъде мога да знам?
— Откъде наистина — старицата облиза устни. — Чувала ли си историите за Фарианската падина?
Стомахът на Табита се сви, но този път не бе заради люшкането на кораба. Да, тя бе чувала историите за Фарианската падина. Това бяха приказки за деца и домакини. Тя погледна лицето на вещицата в очакване да намери в чертите ѝ подигравка. Вместо това обаче вещицата продължи да гледа към морето. Лицето ѝ бе каменно и безизразно.
— Наистина ли отиваме там? При падината?
Старицата кимна.
— Но… какво…
Тя замлъкна. Можеше да има само една причина да отидеш във Фарианската падина. Табита се замая, все едно бе на ръба на скала. Тя разбра за какво служи пръчката от зефирум. Досети се и какво ще прави старицата с дървената лъжица. Разбра какъв е замисълът ѝ.
— За да има ново начало — рече старицата, — старото трябва да си отиде.
— Ти си луда — каза Табита, докато се мъчеше да потисне чувството на ужас и гаденето, което отново я бе налегнало, — напълно луда. Защо, в името на Талин…
— Толкова дълго чаках този миг — рече старицата замечтано, все едно не бе чула какво ѝ говори Табита — не можеш да си представиш. Опитах се да прочистя града преди, но ми се отблагодариха, като ме пратиха в изгнание. Приятелите ми се отказаха от мен и ми обърнаха гръб. Дори синът ми не стори нищо, за да ме спаси.
— Десет дълги години изкарах далеч от дома си в Порт Фейт. Десет години, които обаче не изминаха безцелно. Когато за пръв път стъпих в Стария свят, не знаех много. Липсваха ми скъпите рокли, огледалата ми, съкровищата ми. Но се промених. Учих се, ден и нощ в библиотеките на Лазурната уста, на Ренет и Айзиланд. Знаех, че накрая ще прекося Абаносовия океан и ще се завърна в Порт Фейт.
Гласът ѝ бе станал мек и умиротворен, като в сън.
— Времената се менят, дете. Лигата на Светлината завладява Стария свят, а воините им помитат всичко по пътя си. Порт Фейт е следващата им цел. Той се е превърнал в гнездо на демони. Яма на мрака, бурен, който трябва да бъде изтръгнат. И има ли по-подходящ момент от този? От Фестивала на Морето, в който грешниците, обитаващи Порт Фейт, се събират за своя скверен карнавал? Тези, които почитат Талин Навигатора, ще умрат заради това си решение.