— След няколко часа ще сме там — каза Клаг с пълна уста, след което преглътна. — На две левги южно от Самотния остров. Ако искаш, кажи го на скъпоценния си Нютън. Идея си нямам обаче защо някой ще иска да ходи до Фарианската падина.
Груб спря да дъвче на средата на хапката си.
— Какво казахте? — преглътна той.
— Фарианската падина, натам отиваме, приятелче. На две левги от Самотния остров. Ако искаш да си изкарваш прехраната като контрабандист, трябва да знаеш тези работи.
— Но падината не е истинска, нали? Просто приказка?
Клаг изсумтя.
— Разбира се, че е истинска.
— Не може да бъде — каза Груб.
— Какво не може? — попита Нютън, който вървеше по палубата към тях.
— Дървената лъжица. Май се сетих за какво е.
— Какво? Как?
— Отиваме до Фарианската падина, нали така?
Лицето на Нютън замръзна.
— Пастта — каза той.
— Някой ще ми каже ли за какво, в името на синьото море, си приказвате?
Нютън промърмори под носа си:
— Морски демон — каза Груб. Почувства се глупаво, задето го казва. Всички знаеха, че демоните вече не съществуват. Но нали Клаг сам го бе казал. Защо иначе му бе на някой да пътува до Фарианската падина?
— Демонът, убил Талин Навигатора. Според приказките той живее в падината.
— Не само според приказките — отвърна Нютън. — В Тъмните времена корабите не смеели да приближат Самотния остров. Затова го и нарекли така. Цели кораби потъвали с все екипажите си.
Клаг изсумтя.
— Хайде стига, момчета. Морски демон? Прекалено дълго сте общували с магьосници, които са ви напълнили главите с глупости. Демоните са измрели преди векове. Онези, които не били убити от вършещи подвизи герои, разбира се.
— Няма как да знаеш това — каза Нютън. — Госпожица Арабела Уърмуд очевидно смята, че поне един е все още жив.
— И затова е търсела дървената лъжица — каза Груб, — за каиш, но не предназначен за човек. А за демон.
Тридесет и четвърта глава
Утрото се бе смрачило. Бе задухал леден вятър. Най-накрая фрегатата застана по вълните над Фарианската падина.
Десетина голи до кръста мъже въртяха с мъка шпила. Спасителната лодка, натоварена с тайнствения си товар, се спускаше към мътната вода.
Всички войници от пристанищната милиция вече бяха на палубата. Бяха се подредили в две редици от по десет човека, всички застанали мирно, с арбалети и мускети, насочени към небето. Бяха впечатляващи, но на Табита ѝ трябваше само да погледне лицата им, за да разбере колко са изнервени. Никой от тях не знаеше какво става.
Арабела Уърмуд бе сменила дрехите си. Парцаливото сиво палто вече го нямаше, заменено от плътна бяла мантия, на чиито гръб бе избродирано златно слънце — знакът на Лигата на Светлината. Качулката, както винаги, бе спусната. Бе застанала близо до носа — самотна фигура, очертана срещу мрачното небе.
Табита погледна към морето пред тях. Можеше ли вещицата наистина да призове Пастта от глъбините? Опита се да си представи как водата се разделя и морският демон надига глава над вълните. Дали изобщо имаше глава? Тя не можеше да знае, разбира се. Бе виждала статуята на Талин Навигатора и илюстрациите в детските книжки, които бе чела като малка, но те бяха измислици — въображаеми изображения на демона. Понякога Пастта бе огромна водна змия със зейнала паст и завита опашка. Друг път бе кракен, с огромни, мазни пипала. Трети — гигантско черно създание с рога и червени очи…
Табита се подпря на ръба, за да се успокои. Беше ѝ лошо, виеше ѝ се свят. Звярът, който бе убил Талин, сега щеше да се надигне на фестивала, за да унищожи града, който Навигаторът бе създал. И трябваше да признае, че вещицата бе права. Какъв по-логичен край от този?
— Внимателно, глупаци такива! — просъска Арабела на двамата моряци, които спускаха дървеното ковчеже до лодката. Те кимнаха, ококорили очи от страх, и продължиха така, все едно ковчежето бе от стъкло.
Внезапно някой от екипажа извика.
— Хей, кораб! На юг от нас.
Капитанът извади далекоглед и погледна през него към хоризонта. Табита също го виждаше като петънце в далечината.
— Идва от Фейт, милейди — каза капитанът. — Плава право към нас.
— С каква скорост?
— Висока. С този вятър ще ни настигне след по-малко от час.
Арабела насочи студените си очи към Табита.
— Това са несъмнено твоите приятелчета. Само дето закъсняха. Капитане, приготви оръдията.