— Да, милейди.
— Полковник Деринджър?
Военният отдаде чест.
— Поемете командването на кораба и се погрижете за онези червеи.
— Ъъъ… да, милейди. Но… може би… имам предвид… не бива ли да изчакаме да видим какво искат, преди…
Лицето на жената се изкриви от гняв.
— Не ми казвай какво да правя, елфе — изръмжа тя. — Ще се погрижиш за тях. Аз си имам по-важна работа.
— Ти знаеш какво прави тя, нали?! — извика внезапно Табита. — Ще призове демон от морето! И ти просто ще ѝ го позволиш?
Арабела не каза нищо. Няколко от моряците се спогледаха. Деринджър погледна към вещицата.
— Виж ѝ робата, в името на Талин! — кресна Табита. — Сляп ли си? Тя е агент от Лигата на Светлината! Ще ни избие всичките!
Деринджър бе пребледнял като платно.
— Моите заповеди — каза той накрая — идват от губернатора. Трябва да защитавам лейди Уърмуд с цената на живота си.
Табита едва не изпищя от безсилие.
— А ти, момиче — процеди с омраза Арабела, — идваш с мен.
Тя хвана Табита за ухото и я поведе към лодката.
— Ето ги! — извика Пади и вдигна победно юмрук във въздуха. — Плава под флага на компанията „Кокатрис“.
Беше прав. Фрегатата на вещицата се издигаше пред тях, а знаме в златно и червено се вееше над главната мачта. „Проклятието на Акулата“ я приближаваше бързо.
— Казах ли ви, че ще ги стигнем — ухили се Клаг. — Това е най-бързият кораб в Абаносовия океан.
— Сигурен ли си? — попита Пади, тъй като Клаг не за пръв път споменаваше този факт.
Франк тупна контрабандиста по гърба, като едва не го събори.
— Добре се справи, капитан Копърка. Веднъж в живота си да свършиш нещо полезно.
— Трябва да им попречим да призоват Пастта — рече Нютън. — Клаг, подготви хората си за битка.
Усмивката се стопи от лицето на Клаг.
— Чакай малко, приятелче. Да бъдем откровени един с друг. Не спомена нищо за битка, нали? Защо не ви пусна тук и всеки да си тръгне по пътя?
— Не бъди такова бебе — весело каза Пади.
— Нали не е някоя страхлива рибка? — добави Франк.
— Добре де, хубаво. Ама няма да се бия за без пари. Какво можете да ми дадете.
— Самоуважение — отговори Нютън.
— Шанс да изкупиш греховете си и да покажеш, че си нещо повече от обикновен мошеник — добави Хол.
— Добре звучи. Много изкусително. Хайде обаче да добавим още един месец към оригиналната сделка, месец, в който да правя каквото си искам. Плюс плячката на оня кораб там. Споразумяхме ли се?
Троловете простенаха като един.
— Споразумяхме се — отговори обаче Нютън.
— Достатъчно.
Табита остави греблата и се отпусна върху тях. Мускулите я боляха. Тежестта на апарата на вещицата бе направил краткото пътуване тежко. Лодката се люлееше леко на вълните на известно разстояние от кораба. Бе странно тихо. Морето бе спокойно, а небето — ясно. „Имаше нещо странно в тези води“, осъзна Табита.
Нещо не бе наред.
— Повече няма да ме безпокоиш — каза вещицата.
Преди да може да отговори, Табита усети как ръцете ѝ се събират заедно, все едно някой ги дърпа. Събраха се с шляпване зад нея. Опита се да се изправи, но краката ѝ се събраха по същия начин. Опита се да отвори уста, да възрази, но устните ѝ бяха като залепени и отказваха да се отворят. Бе бясна, но и безпомощна. Можеше само да стои и да гледа.
Арабела отвори дървеното ковчеже и извади няколко бутилчици с прах и цветна течност, дървено чукало, хаван и една огромна книга. Отвори я и започна да чете на език, който Табита не познаваше.
Първоначално не се случи нищо. След това — дали не си въобразяваше — небето притъмня. Задуха силен вятър.
Контрабандистите бяха не повече от двайсетима и никой от тях не изглеждаше като боец. Имаха нащърбени стари саби, тъпи брадви и ръждясали пушкала. Всичките шаваха неспокойно и хвърляха разтревожени погледи към вражеския кораб. Вероятно се чудеха как са оставили Клаг да ги придума за такава авантюра.
Демонската стража обаче изглеждаха уверени в себе си. Стария Джон бе седнал на една бъчва. Лицето му, както винаги, бе спокойно, а тоягата почиваше на коляното му. Франк и Пади се протягаха като атлети и тренираха удари с мечове. И двамата изглеждаха необичайно сериозни. Хол бе седнал с кръстосани крака на палубата и се съсредоточаваше върху заклинанията си. С него бе и магьосникът на контрабандистите, мършав човечец, облечен в мръсно старо палто. Нютън въртеше жезъла в ръце, превръщаше го в размазано петно и го прехвърляше от ръка в ръка. Загледан в стражите, Груб се почувства малко по-сигурно. Той вдигна малката брадва, която му бе дал Пади, за да изпита тежестта ѝ. Чудеше се какво ли е усещането да я използваш в битка.