— Слушайте сега всички — каза Нютън и вдигна ръка. Настъпи тишина.
— Ето го и планът. Нямаме амуниции за оръдия, но и нямаме време, за да влезем в престрелка. Затова ще тръгнем право към тях, ще стреляме с пистолети и след това ще стъпим на борда.
— Сега — продължи той — ние нямаме идея колко хора има на онзи кораб. Не знаем дали са прости моряци или въоръжени до зъби войници. Така или иначе не ми пука. Вие не познавате Порт Фейт така, както го познавам аз. Провалим ли се обаче, целият град загива — мъже, жени, деца и старци. Това е шансът ни да ги спасим. Разбрано?
Отвърна му глухо мърморене.
— В такъв случай, нека Талин ви пази. Пригответе се!
Моряците викнаха одобрително. Не много силно, но одобрително.
— Готови за бой! — викна капитан Клаг.
— Ако разчитаме само на Талин, доникъде няма да стигнем — чу мърморенето на един контрабандист Груб.
Вятърът духаше по-силно, виеше над водата, вдигаше пръски и клатеше лодката. Табита усети и капка дъжд по лицето си, а след това и още една. Внезапно заваля. Гласът на вещицата се издигна заедно с вятъра, смеси се с него, дори го заглуши. Тя смачка прахта от бутилките в хавана, а след това намаза с нея машинарията и изля течностите в морето. През цялото това време не спираше да ломоти текста от книгата.
За огромно удивление на Табита, металният прът смени цвета си и започна да блести, все едно през него минава пара. След това заблестя в мрачна светлина. Арабела Уърмуд завъртя една ръчка и съоръжението потъна във водата, потъвайки все по-дълбоко и по-дълбоко, докато накрая не се скри от повърхността.
Дъждът се превърна в порой.
Гюлетата се забиха в корпуса на „Проклятието на Акулата“ и вдигнаха облаци дървени трески. Груб се хвърли на палубата, парализиран от ужас.
— Корабът ми! — кресна Клаг — Ах, вие, мръсни, проклети, смрадливи… аааа!
— Наведи се — долетя гласът на Нютън. Звучеше изумително спокойно.
От кораба на компанията „Кокатрис“ долетяха изстрели, но контрабандистите и стражите бяха залегнали и куршумите и стрелите на арбалетите или отскочиха от корпуса, или разкъсаха платната.
Вятърът духаше невероятно силно и „Проклятието на Акулата“ се движеше с него, приближавайки „Непокварим“. Бяха толкова близо, че Груб чуваше гласовете на противника.
— Презареди! — крещеше някой. — Бързо!
— Смених си мнението — обади се Клаг. — Обратно към пристанището!
Но вече бе късно за това. С оглушителен трясък корабът на контрабандистите се заби във фрегатата.
— Атака! — викна Нютън. — Атакаааа!
Абордажни куки профучаха над главите им и се захванаха за палубата на „Непокварим“. Груб извика с всичка сила. Не можеше да каже дали е уплашил противника, но се почувства по-добре. Изправи се, стъпи на носа и скочи в кораба на вещицата.
На борда му имаше група войници в черни наметала, повечето от които все още презареждаха. При вида на нападателите, те захвърлиха пушките си, извадиха саби и също нададоха бойни викове. Чуха се още изстрели, викове, звуци от удари и звън на стомана, ударила се в стомана. Груб не можеше да каже какво точно става. Той размаха брадва насам-натам. Отчаяно искаше да задържи войниците далеч от себе си.
Отчаяно му се живееше.
Явно бе тичал напред, тъй като в един момент се измъкна от сражението. Той погледна назад и видя, че контрабандистите още нападат черните наметала като вълни, спускащи се към брега. Сърцето му бясно затупка. Той се наведе зад предната мачта, за да се скрие от битката и огледа кораба на вещицата. Табита и Арабела ги нямаше никакви. Спасителната лодка на кораба обаче липсваше. Той погледна към морето и я видя, недалеч от кораба. Бе натоварена със странна машинария и имаше двама пътници. Закачулена фигура в бяло и момиче със синя коса…
Можеше да стори само едно нещо. Той се затича до края на кораба, прескочи ръба му и се гмурна във водата.
Докато падаше, си даде сметка каква невероятна глупост е направил. А след това ледената вода го блъсна.
Той излезе на повърхността и започна да плюе солена вода, докато търкаше очите си. Какво, в името на необятната морска шир, си мислеше, че прави? Да не се имаше за някой герой, като Нютън? Той не беше такъв. Той бе просто сервитьорче, на което непрекъснато хрумваха лоши идеи.