Повали елфа с Баншито.
— Твоят губернатор — изръмжа той — нареди да спрем вещицата преди смъртта си.
Видя как по лицето на Деринджър се изписват объркване и недоверие.
— Може да му е била майка, но тя е от Лигата на Светлината. Не разбираш ли? Тя е врагът.
— Но губернаторът каза…
— Забрави губернатора! Какво смяташ, че прави тя в момента? Призовава демон, ето какво. Демон, който ще унищожи Порт Фейт. И ние с теб трябва да я спрем. Заедно.
— Заедно? — повтори елфът замаян.
Вещицата отметна качулката си и Табита се сви от гледката. Сивата ѝ кожа бе опъната по черепа, няколко кичура бяла коса се развяха на вятъра, а черните ѝ очи не спираха да се блещят и въртят. Тя отвори широко уста и нададе вой, които профуча над океана и разтърси корабите.
— ЕЛА! ЕЛА! ЕЛА!
Вятърът замлъкна, а морето се успокои.
Чу се ниско боботене, а Груб почувства как водата под него започва да вибрира.
Боботенето се превърна в рев.
На борда на „Непокварим“ битката свърши. Всички погледнаха към океана, замръзнали от ужас. Някои се досещаха какво ще стане, но не искаха да го повярват. Други усетиха нещо във въздуха и почувстваха необяснима паника.
Арабела Уърмуд извади дървената лъжица от ръкава си и я надигна триумфално над главата си.
То идваше.
Пастта.
Идваше.
Морето се раздели на две.
Груб може би изпищя. Ако го бе направил, не забеляза. Тялото му потръпна, когато огромна вълна го отхвърли настрана като кукла, захвърлена от капризно дете.
Нютън видя всичко.
Над океана падна сянка. Докато войниците и контрабандистите се хвърлиха на палубата в ужас, за да скрият лицата си от света, хванали се за каквото могат, той продължи да гледа какво става като вкаменен.
Пастта нададе звук — клокочещ рев, който сякаш спря сърцето му.
Не приличаше на статуята на площада на Талин.
Груб излезе на повърхността, бореше се за глътка въздух, докато плюеше морската вода. Лодката бе пред него, а зад нея… зад нея…
Не гледай. Съсредоточи се. Съсредоточи се върху лодката. Съсредоточи се върху Табита преди… преди да стане нещо лошо. Той се протегна отчаяно, мъчейки се да я приближи.
Арабела Уърмуд редеше заклинания. Табита отвори очи внимателно, уплашена да не види съществото, издигнало се над тях. Вещицата стоеше, стиснала лъжицата със затворени очи, съсредоточавайки цялата си енергия, за да влезе в ума на Звяра.
Табита се замята в опит да освободи ръцете и краката си, но без резултат. Бяха като залепени. И тогава в ума ѝ изникна странна картина. Спомни си как Джоузеф се бе хвърлил към войника във „Фиркания дракон“ и бе паднал по задник. Толкова храбър. Толкова глупав.
Но той не бе единственият, който знае този номер.
Тя се изправи на крака и скокна назад, като някак си успя да не падне. След това се наведе леко и се стрелна през лодката с всичка сила.
С половин секунда закъснение Арабела забеляза какво се случва. Тя свали дървената лъжица, а очите ѝ се присвиха заплашително… и тогава Табита я удари. Двете се преплетоха, а Арабела започна да съска. Табита усети как ръцете и краката ѝ се освобождават, тъй като вещицата бе изгубила концентрация. За миг видя нещо зад рамото на Арабела — сиво-розовото лице на мелезчето, което се издигаше и спускаше с вълните — преди двете да паднат във водата като кесии с дукати.
Груб видя как лодката се накланя, видя плясъка, а след това и Табита, която не бе на повече от шест метра от него. Синята коса бе залепнала за главата ѝ. Тя се огледа, забеляза го и му помаха.
— Подръж това за малко — каза тя и нещо прелетя във въздуха към него, ръсейки капки.
Груб се протегна колкото може и хвана дървената лъжица.
— Хайде — каза Табита — плувай обратно към кораба.
Груб остана за миг залюлян от вълните, задъхан и несигурен. Нямаше да се върне без нея. Не и този път.
Демонът нададе още един пронизителен писък. Водата забълбука от него, а кръвта му замръзна във вените. Не смееше да погледне кошмарното създание, но с крайчеца на окото си видя, че то се движи.
„О, Талин.“
Бе тръгнало към корабите.
— Какво чакаш, бе? — извика Табита. — Нямаме много време.
И тогава нещо изригна от водата зад нея, хвана я за яката и я издигна нагоре.
И нагоре.
Табита се задави и се хвана за врата в опит да се отърве от ледените ръце, които се бяха вкопчили в нея.