Ръцете на Арабела Уърмуд.
Тя погледна надолу и видя, че лодката е на три метра под тях. Видя как Груб я гледа, ококорил очи като гюлета. Краката ѝ безсилно заритаха във въздуха.
С крайчеца на окото си видя бялата роба на вещицата. Бяла, като крилете на ангел.
— Тази пръчка е моя! — ревна вещицата. — Дай си ми я, мелезче. Дай ми я или тя умира!
Табита се опита да му каже да отплува, да се махне. Но от устата ѝ излезе само един приглушен писък. Оставаше ѝ само да изчака решението му.
Какво щеше да направи баща му? Или капитан Нютън? Или Талин Навигатора? Те бяха силни, щяха да направят каквото трябва. Да вземат важното решение. Да спасят града, а не едно-единствено момиче. Но Груб не можеше да мисли за тях, не можеше да се съсредоточи. Там бе Табита, която се бореше, но бе твърде слаба, за да се измъкне. Табита, чието лице стана червено, а после и мораво. Табита, чиято съпротива отслабваше все повече и повече, докато натискът на вещицата се засилваше…
Той вдигна ръка и пусна лъжицата.
И тогава вещицата се спусна над водата като гигантска чайка, стиснала Табита в една ръка и дървената лъжица в другата.
И полетя към демона.
Бяха изгубили, осъзна Груб. Заради него. Само заради него.
Той продължи да плува, но усети как се вцепенява отвътре. Какво бе очаквал, наистина? Арабела Уърмуд бе по-силна от него, много по-силна. Бяха изминали целия път напразно. Нищо повече не можеше да направи, но и каквото и да бе сторил, всичко щеше да свърши така.
Не беше достатъчно силен. И заради това, всички щяха да умрат.
Накрая, отчаян, той погледна към Пастта.
Първото нещо, което забеляза, бе, че небето потръпва и сякаш се разпада около него. Това бе магията на демона, която изкривяваше реалността с всяко негово движение.
После осъзна размера му. Демонът бе надвиснал над корабите, а те изглеждаха пред него като играчки във вана. Щеше да се разсмее, ако можеше.
След това видя, че Пастта крачи като човешко същество — но също така и все едно водата не го забавяше, все едно демонът и океанът съществуваха в две напълно различни измерения. Тялото му бе тъмно, с цвета на водораслите и всеки сантиметър от него се гънеше кощунствено. Не можеше да се каже колко огромно бе това тяло под водата. Съществото бе изгърбено, а гърбът му бе покрит с шипове. Крайниците обаче приличаха на тези на паяк, дълги, тънки и заострени. С всяка крачка създанието вдигаше пръски до небесата.
Но най-отвратителна от всичко бе главата. Пастта нямаше уши, нос или уста. Очите му обаче бяха безкрайни като тези на риба, ала увеличени хиляда пъти. Цветът им бе като на бурно море и бяха едновременно напълно безизразни и изгарящи от ненавист към всичко живо.
Демон.
Изчадие.
Кошмар, придобил плът и кръв.
Почти бе стигнал корабите.
Треперещ, Груб се добра до изоставената лодка и се качи в нея. Пастта изпълваше мислите му до такава степен, че той почти се успокои. Хвана греблата и започна да гребе, като обърна лодката към демона. Бягството нямаше да го спаси. Щеше да си отиде, но заедно с приятелите си. С Нютън и Табита. С Франк и Пади, с Хол и Стария Джон. С капитан Клаг. Почти се засмя, като си даде сметка какво върши. Може би вече бе полудял. Но му се струваше, че вече няма полза да е разумен.
В далечината видя надвисналата вещица, едно бяло петно срещу черната, гърчеща се кожа на Пастта. Все още държеше Табита. От фрегатата се чуха изстрели на мускети. Опитваха се да прогонят демона, но със същия успех можеха да нападнат дракон с перо.
Пастта протегна един от крайниците си, който се уви около главната мачта на „Непокварим“ и я изтръгна с все платната, след което я метна настрана като счупена клечка за зъби.
Разнесоха се писъци.
Планът на вещицата бе проработил. Разбира се. Тя щеше да ги избие всичките, а след това идваше редът и на Порт Фейт. Груб загреба по-бързо. Ако не друго, искаше му се да приключи с това.
Пастта откъсна бушприта, изтръгна въжетата за катерене.
А след това се обърна.
Нещо не бе както трябва.
Нещо не бе наред.
Гласът на вещицата достигна до Груб, писклив, ядосан и най-вече…
Отчаян.
Вещицата я пусна. Табита падна, хлъзна се по едно платно, отскочи от рейките и се пльосна на палубата. Полежа малко, стенейки, след което погледна нагоре. Цялото тяло я болеше.
Арабела бе увиснала във въздуха, там, където се бе издигала мачтата и бе стиснала дървената лъжица като меч. Твърде, твърде силно. Очите ѝ щяха да изскочат, а тя редеше заклинанията все по-бързо и по-бързо.