Сега бе почти лилаво.
Груб се опита да измисли начин, по който да го успокои, но знаеше, че е безнадеждно.
— Ще ви помогна в търсенето, сър.
Господин Лайтли присви очи така, че те заприличаха на две цепки върху месестото му лице.
— Всички гоблини сте един дол дренки — излая той. — Казах на Елеанор това, преди да се омъжи за проклетия ти татко. Но тя не ме послуша. Вие сте крадци, всичките до един. Сигурно аз съм най-добрият настойник в целия Порт Фейт, задето приютих такова смачкано, сиво и грозно създание като теб. Какво си направил с перуката ми, мелез! Отговори ми!
— Аз…
Господин Лайтли се стрелна към него.
— Ти си един боклук! От шест години живеем заедно и всеки ден с теб е едно огромно разочарование! Сега те питам за последно. КЪДЕ МИ Е ПРОКЛЕТАТА…
Внезапно той се спря, разсеян от някакъв шум зад бара. Груб също се обърна да види какво става и мислено благодари на Талин за прекъсването на разпита.
Вратата на кръчмата зееше отворена, а на прага се виждаше силуетът на млад, слаб мъж. Той имаше покрито с лунички лице, червена коса и бе облечен в изискан, тъмнозелен елек. Нещо в обноските му създаваше впечатлението, че е джентълмен — макар че един истински джентълмен не би приближил дупка като „Сакатата русалка“ и на километър разстояние.
Облекчението на Груб бе кратко. Можеше да се закълне, че е заключил вратата. Сега господин Лайтли щеше да побеснее, задето е забравил. Но той я бе заключил. Беше сигурен в това!
Или…
— Затворено е — изръмжа господин Лайтли.
— Знам — отговори мъжът. Имаше лек акцент, като на пришълец от Стария свят. Той бръкна в джоба на палтото си и извади черна кожена кесия с пари, която многозначително разтърси.
За броени мигове лицето на господин Лайтли възвърна обичайния си цвят. Той хвана Груб за дясното ухо и го избута към буре с „пукница“.
— Какво ще искате, драги ми господине? Чаша грог?
— О не, не съм дошъл за грог — отговори странникът. Той приближи към тях, а стъпките му не издаваха нито звук. Ето защо не бяха усетили приближаването му.
— Търся нещо, което ми принадлежи. Нещо, което изгубих. То е ценно и аз си го искам обратно.
Очите му заблестяха в сумрака и Груб потръпна, когато видя, че те не са сини или кафяви, като на нормален човек.
Бяха жълти.
— Ами… добре — каза господин Лайтли — разбира се, естествено. Мел… ъъ, момче, налей от най-хубавото питие на господина.
— Изтървах го тук по-рано днес — продължи странникът, докато Груб се отправи към килера с напитки — увито е с черно кадифе, вързано със сребърна корда.
Груб замръзна. Черно кадифе, сребърна корда. След миг се съвзе и тръгна към килера, все едно нищо не е станало. Но след като се скри от погледа на чичо си и загадъчния гост, се спря и си пое дълбоко въздух. Той чувстваше предмета, скрит под ризата си. Все още бе там.
Този човек лъжеше. Финиъс Клаг бе изтървал предмета. Което означаваше, че новодошлият…
Се опитва да го открадне.
— Черно кадифе, а? — попита господин Лайтли. Той се мъчеше да говори с акцент, за да се направи на изискан. — Нямам спомен да сме намирали нещо подобно, но все пак нека проверя кутията за изгубени вещи.
Чу се шум от ровене.
— Мм, не — каза накрая чичо му, — не е тук. Изчакайте един момент.
Груб се скри в коридора, а кръвта забуча в ушите му. Нямаше представа какво може да стане, ако чичо му разбереше, че е скрил нещо от него.
Тръгна към склада. Не бе направил и три крачки, когато една ръка го хвана за рамото. Той се обърна и видя господин Лайтли надвесен над него. Лицето му бе в сянка, така че не можеше да се види какъв цвят е. И по-добре.
— Мелез. Малък предмет, увит в черно кадифе. Той принадлежи на господина. Виждал ли си го?
Груб поклати глава.
— Не, сър.
Лайтли се наведе към него. Груб видя, че очите му отново са станали на цепки, а лицето му е наполовина лилаво и наполовина розово. Вонята на парфюм стана нетърпима.
— Сигурен ли си?
Нямаше избор. Вече бе излъгал. Веднъж започнал играта, трябваше да я продължи.
— Да, сър.
— Но ти почисти бара след боя, момчето ми. Ако този джентълмен е изпуснал нещо, все щеше да си го намерил. Затова питам отново. Виждал ли си предмет, увит в черно кадифе?
Груб преглътна.
— Може пък някой да го е взел.
Господин Лайтли не отговори, а остана втренчен в него, стиснал го за рамото. Груб почувства допира на кадифето върху кожата си.