— Искаш ли октопод?
Тя поклати глава, но после каза.
— Е, добре, дай да опитам.
Двамата задъвкаха и за известно време не говореха. Стояха заедно и гледаха далечината.
— Не бива да мляскаш — подкачи я Груб.
В отговор тя изсумтя. Очевидно нямаше да е лесно да я развесели.
— Тате носеше октопод от доковете — все пак опита той — веднъж седмично, като гощавка. Винаги се правеше, че го е забравил и го вадеше, точно когато с мама почнем да му вярваме.
Не получи отговор.
Тук, високо над задните улички бе тихо. Морският път се виждаше в далечината, осветен от хиляда фенера — неясна плетеница от светлини и звуци. Тук имаше само няколко гуляйджии, облечени в пъстри дрехи и тръгнали към пивниците за евтин грог. Груб видя как един жонгльор изпуска факлата си и започва да подскача заради пламналия си крак, докато двама зяпачи не изляха една бъчва дъждовна вода върху него.
— Каква е тази мелодия? — попита Табита.
— Хмм?
— Мелодията, която си тананикаш.
Груб не бе осъзнал какво прави.
— Нещо, което мама пееше вкъщи, докато мие чинии.
— Няма ли си текст?
Груб се поколеба за момент, след което се прокашля и запя:
Песничката прозвуча странно без гласа на майка му. Тънка и някак празна. Въпреки това той я изпя. И макар да не звучеше правилно, звучеше хубаво.
— Това ми харесва — каза Табита, когато той свърши, — много е сладко.
Тя натика последната хапка октопод в устата си и облиза пръстите си от соса.
След това отново настъпи мълчание.
— Отиде си — каза Табита тихо. — Арабела Уърмуд. Отиде си без моя заслуга.
Груб я погледна. Бе стиснала коленете си и продължаваше да гледа напред.
— Отмъщение ли искаше?
— Разбира се. Какво друго?
— Но тя беше луда. Как може да отмъстиш на някой, който не е с всичкия си?
— И какво от това, че е луда? Лигата на Светлината също са луди, всичките до един. Но са и опасни. Какво да кажем за теб? За бога, идиоти като тях убиха родителите ти.
Странно, че дори споменаването на това накара сърцето му да натежи като котва.
— Знам, но…
— Но какво? Вещицата си получи заслуженото. Това е хубаво. Не аз я спрях, обаче. Бе просто лош късмет, липса на шанс… наречи го както искаш.
— Може би си права.
Отново настъпи мълчание.
— Мислех, че ще се почувствам различно, — каза Табита тихо — когато вещицата си отиде. Мислех, че ще забравя, че ще мога да се откъсна… от това. Но не мога. Когато се сетя за тях, се чувствам по същия начин.
— Самотна — каза Груб.
— Самотна — съгласи се Табита.
Останаха седнали, загледани в града.
— Всички тези хора — добави Груб — я карат все едно всичко е наред. Нямат и представа, че е имало възможност точно сега градът да бъде опустошаван от демон.
— Скоро ще го узнаят. Военните няма да могат да опазят тайната. Нито пък контрабандистите. Но гражданите на Фейт няма да се притеснят. Това ще бъде поредният слух, който ще угасне до седмица. Ще видиш.
Груб бе доволен, че бузите на Табита отново се зачервяват. Разбира се, това бе защото отново се цупеше. Но по-добре така, отколкото да я гледа тъжна.
— А ние няма да получим нищо — продължи тя. — Така е с Демонската стража. Изкарваме целия фестивал преследвайки смъртоносна магическа пръчка и опасна, изкукуригала вещица, а накрая се оказва, че сме гонили вятъра.
— Вятъра — повтори Груб.
Табита го погледна. Груб мислеше нещо. Бе загледан в покривите, сякаш си спомняше нещо.
Как не се бе сетил?
„Не долавям следи от работата му.“
— Джоузеф? Какво има.
„В този град не можеш да имаш вяра никому.“
„Това е каиш, скъпи ми заблуден приятелю. Не разбираш ли какво може да направи някой с него?“
Стомахът му изстина.
— О, в името на Талин. Ти си права.
— Какво имаш предвид? За какво съм права? — сърдито попита Табита. — Какво ти става?
— Това, което каза преди малко. През цялото време сме били на погрешната следа. Гонели сме вятъра. Една дървена лъжица. Най-обикновена дървена лъжица.
Тя го погледна така, все едно ѝ бе казал, че е летяща риба-меч.
— За какво говориш?
— Вещицата успя да призове Пастта на повърхността, но не успя да го овладее. Защо според теб дървената лъжица не проработи? Може би защото не е била лъжицата, която капитан Клаг е пренесъл от Стария свят. Може би е била обикновена лъжица.
Табита се намръщи.