Съдбата винаги бе много несправедлива към нея: баща й беше неизвестен, майка й бе починала при раждането, оставяйки й в наследство тежкия товар на вината; баба й бе селянка, която се занимаваше с шиене и заделяше всяко сентаво, за да може внучката й да се научи поне да чете и пише. Шантал бе мечтала за какво ли не: мислеше, че може да преодолее пречките по пътя си, да срещне подходящ съпруг, да си намери работа в някой голям град, да бъде открита от някой „ловец“ на таланти, озовал се тук, за да си почине, да направи кариера в театъра, да напише книга, която да има голям успех, да чува виковете на фотографите, молещи за една снимка, да стъпва по червените килими на живота.
Всеки ден бе ден на очакване. Всяка нощ бе нощ, в която би могъл да се появи някой, който да я оцени. Всеки мъж в леглото й бе надеждата, че ще тръгне на другата сутрин и никога повече няма да види тези три улици, каменните къщи, покривите от шистови плочи, църквата с гробището до нея, хотела с екологично чистите му продукти, за чието производство бяха необходими месеци, а се продаваха на същата цена като фабричните.
Веднъж й бе минало през ума, че келтите, древните обитатели на това селище, са скрили тук голямо съкровище и именно тя ще го открие. Наистина, от всички нейни мечти тази беше най-абсурдната, най-невероятната. Сега стоеше тук, със златното кюлче в ръце — съкровището, в което никога не бе вярвала, окончателното избавление.
Обзе я паника: за пръв път досега късметът й се усмихваше, но можеше да го изпусне още същия този следобед. А ако чужденецът промени намерението си? Ако реши да потърси друго селище, в което би могъл да срещне жена, много по-склонна да му помогне да осъществи плана си? А не би ли могла да се изправи, да се върне в стаята си, да вземе в един куфар малкото си вещи и чисто и просто да замине?
Представи си как ще слезе по стръмната пътека, как ще спре някоя кола на автостоп на пътя под селото, а през това време чужденецът ще прави поредната си сутрешна разходка и ще открие, че златото му е откраднато. Тя ще пътува към най-близкия град, а той ще се върне в хотела, за да повика полицията.
Шантал ще благодари на човека, качил я на автостоп, и ще отиде право на гишето на автогарата, за да си купи билет до някое далечно място; в този момент двама полицаи ще се приближат и учтиво ще я помолят да отвори куфара си. Като видят съдържанието, любезността им ще се изпари; тъкмо тя е жената, която търсят и за която са им се обадили преди три часа.
В полицейското управление Шантал ще трябва да избира между две неща: да каже истината, в която никой няма да повярва, или да твърди, че е видяла разровената пръст, решила е да копае и е намерила златото. Веднъж някакъв иманяр — който също търсеше нещо, скрито от келтите, — бе прекарал нощта в леглото й. Бе й казал, че законите на страната са ясни: човек има право на всичко, което открие, въпреки че е принуден да регистрира в някакъв отдел определени предмети с историческа стойност. Но това златно кюлче нямаше никаква историческа стойност, бе ново, с щемпел, печати и гравирани цифри. Полицията ще разпита мъжа. Той няма да може да докаже, че тя е влязла в стаята му и е откраднала нещо, което му принадлежи. Ще трябва да избират между неговите и нейните думи, но той сигурно е много могъщ и има връзки с високопоставени хора, така че ще победи. Шантал обаче ще поиска полицията да изследва кюлчето и ще открият, че тя казва истината: по метала има следи от пръст.
Междувременно историята ще стигне до Вискос и жителите му — от ревност или завист — ще започнат да се съмняват в момичето, ще започнат да разпространяват слуховете, че тя спи с някои от гостите на хотела; може би обирът е бил извършен, докато чужденецът е спял.
Случаят ще приключи трагично: златното кюлче ще бъде конфискувано, докато правосъдието се произнесе по случая, а тя отново ще вземе кола на автостоп и ще се върне във Вискос опозорена, съсипана. Ще се превърне в повод за клюки, които ще траят няколко поколения, докато бъдат забравени. По-късно ще открие, че съдебните процеси никога не водят до нищо, че за адвокатите трябват много пари, които тя няма, и накрая ще се откаже от процеса.
В резултат на всичко това няма да спечели нито пари, нито репутация. Имаше и друга версия: чужденецът да й е казал истината. Ако Шантал открадне златото и замине завинаги, няма ли да спаси селото от по-голямо нещастие? Но дори преди да излезе от къщи и да се отправи към планината, тя вече знаеше, че е неспособна на тази стъпка. Защо толкова се страхуваше точно в този момент, когато би могла коренно да промени живота си? В края на краищата нима не спеше само с мъжете, които й харесваха, нима понякога не се държеше така, че да накара чужденците да й оставят по-голям бакшиш? Нима не лъжеше от време на време? Нима не завиждаше на старите си приятели, които се появяваха в селото само по новогодишните празници, за да видят семействата си?