Стисна здраво златото, стана, почувства се безпомощна и отчаяна и отново го зарови в дупката. Не беше способна да го стори и това не се дължеше на факта, че е честна или не, а на страха, който изпитваше. Току-що си бе дала сметка, че има две неща, които пречат на човек да осъществи мечтите си: да мисли, че са невъзможни, или внезапен обрат на съдбата да ги направи възможни тогава, когато най-малко е очаквал. Защото в този миг започва да се страхува от пътя, който ще го изведе неизвестно къде, от живота, пълен с незнайни предизвикателства, и от възможността нещата, с които е свикнал, да изчезнат завинаги.
Хората искат да променят всичко и в същото време желаят нещата да продължат както преди. Шантал не бе съвсем наясно защо е така, но именно това се случваше с нея сега. Може би вече беше прекалено обвързана с Вискос, свикнала с поражението си и всеки шанс за победа би бил твърде тежко бреме за нея.
Сигурна беше, че на чужденеца му е омръзнало мълчанието й и скоро — може би същия този следобед — самият той ще реши да избере някой друг. Беше прекалено страхлива, за да промени съдбата си.
Ръцете, които бяха докоснали златото, сега пак трябваше да хванат метлата, гъбата и парцала за чистене. Шантал обърна гръб на съкровището и тръгна към селото, където съдържателката на хотела я чакаше с известно раздразнение, тъй като момичето бе обещало да изчисти бара преди единственият гост на хотела да се събуди.
Страхът на Шантал не се потвърди: чужденецът не си замина. Същата вечер тя го видя в бара, по-очарователен отвсякога, да разказва истории, които може би не бяха съвсем истински, но поне във въображението си той ги бе изживял пълноценно. И отново погледите им се срещнаха безучастно, когато той дойде да плати питиетата, с които черпеше посетителите.
Шантал се чувстваше изтощена. Молеше се всички да си тръгнат рано, ала чужденецът имаше по-голямо вдъхновение от друг път и не спираше да разказва случки, а останалите слушаха с внимание, интерес и оня омразен респект — или по-скоро подчинение, — който селяните изпитват пред всички, дошли от големите градове, и ги смятат за по-образовани, начетени, интелигентни, модерни.
„Глупаци — каза си тя. — Не разбират колко са необходими самите те. Не знаят, че когато някой поднася вилицата към устата си някъде по света, го прави само благодарение на хора като жителите на Вискос, които се трудят от сутрин до вечер, напояват земята с потта на уморените си тела и се грижат за добитъка с невероятно търпение. Те са много по-нужни на света, отколкото всичките граждани от големите градове, и въпреки това се държат — и се чувстват — като нисши същества, комплексирани и безполезни.“
Но чужденецът явно бе склонен да покаже, че културата му струва много повече, отколкото усилието на всеки един от мъжете и жените в бара. Посочи една картина на стената и каза:
— Знаете ли какво е това? Една от най-известните творби на света: „Тайната вечеря“ на Христос и учениците му, нарисувана от Леонардо да Винчи.
— Едва ли е толкова известна — възрази хотелиерката. -Купих я много евтино.
— Защото това е само репродукция; истинската картина се намира в една църква много далеч оттук. Но има една легенда, свързана с тази картина, не знам дали ще искате да я чуете.
Всички кимнаха и за пореден път Шантал изпита срам, че е тук и слуша как един човек излага на показ безполезните си знания само за да покаже, че е по-умен от останалите.
— Замисляйки тази картина, Леонардо да Винчи се сблъскал с една голяма трудност: трябвало да нарисува Доброто в образа на Христос и Злото в лицето на Юда, приятеля му, който по време на вечерята решава да го предаде. Прекъснал работата си по средата, за да намери най-подходящите модели. Не след дълго, докато слушал някакъв църковен хор, открил в едно от момчетата съвършения образ на Христос. Поканил го в ателието си и възпроизвел чертите му в етюди и скици. Изминали три години. „Тайната вечеря“ била почти готова, но Леонардо да Винчи все още не бил намерил подходящ модел за Юда. Кардиналът, който отговарял за църквата, започнал да го притиска, настоявайки да завърши колкото се може по-скоро фреската. След като търсил дни наред, художникът намерил в една канавка преждевременно състарен младеж, дрипав и пиян. Макар и трудно, склонил помощниците си да го пренесат в църквата, понеже нямал време да прави скици. Просякът бил пренесен дотам, без да разбере: помощниците го придържали прав, а Леонардо пресъздавал контурите на жестокост, грях, егоизъм, така ясно открояващи се върху това лице. Когато привършил, просякът — вече поизтрезнял — отворил очи и като видял платното пред себе си, казал с почуда и тъга: „Вече съм виждал тази картина.“ „Кога?“ — попитал изненадано Леонардо да Винчи. „Преди три години, когато още не бях изгубил всичко. Тогава пеех в един хор, животът ми бе изпълнен с мечти и художникът ме покани да позирам като модел за лицето на Христос.“