Чужденецът направи дълга пауза. Погледът му се бе спрял на свещеника, който си пиеше бирата, но Шантал знаеше, че тези думи са отправени към нея.
— С една дума, Доброто и Злото имат едно и също лице; всичко зависи от това в кой момент пресичат живота на всяко човешко същество.
Той стана и под претекст, че е изморен, се оттегли в стаята си. Останалите посетители си платиха сметките и бавно излязоха от бара, гледайки евтината репродукция на прочутата картина, като се питаха в кой период от живота си са били докоснати от ангел и в кой — от демон. Без да разговарят помежду си, всички стигнаха до извода, че това се е случило във Вискос, преди Ахав да умиротвори областта; сега всички дни бяха едни и същи, нищо повече. Крайно изтощена, Шантал работеше почти като автомат, знаейки, че само тя мисли различно от останалите, защото бе усетила изкусителната и тежка ръка на Злото да погалва лицето й. „Доброто и Злото имат едно и също лице; всичко зависи от това в кой момент пресичат живота на всяко човешко същество.“ Хубави думи, може би са верни, ала тя искаше само да се наспи, нищо повече.
Накрая сбърка, докато връщаше рестото на един от клиентите, нещо, което много рядко й се случваше; извини се, но знаеше, че вината не е нейна. С каменно изражение и чувство за достойнство изчака свещеникът и кметът да излязат от бара — обикновено те си тръгваха последни. После заключи касата, взе си нещата, облече грубото евтино палто и си отиде вкъщи, както правеше от години.
На третата нощ тя усети присъствието на Злото. То се появи под формата на силна умора и много висока температура, от които почти изпадна в безсъзнание, но не успя да заспи, а през това време навън някакъв вълк виеше непрестанно. Бе сигурна, че бълнува, тъй като за миг й се стори, че животното е влязло в стаята й и разговаря с нея на език, който тя не разбираше. В момент на просветление се опита да стане и да отиде до църквата, за да помоли свещеника да извика лекар, защото беше болна, много болна; но когато понечи да изпълни намерението си, краката й се подкосиха и тя разбра, че не ще може да тръгне. Ако тръгне, няма да може да стигне до църквата.
Ако стигне до църквата, ще трябва да изчака свещеникът да се събуди, да се облече и да отвори вратата, а през това време студът бързо ще усили треската й, дори може да я убие най-безмилостно пред вратите на едно място, което според някои е свещено.
„Поне няма да се наложи да ме носят до гробището, защото аз практически вече ще съм там.“
Шантал бълнува през цялата нощ, но с проникването на светлината в стаята й треската постепенно отслабваше. Когато силите й се възвърнаха, тя се опита да поспи, ала чу познатия клаксон и разбра, че хлебарят е дошъл във Вискос и вече е време да приготви сутрешното си кафе.
Нямаше никой, заради когото да слиза долу за хляб; можеше да остане в леглото колкото време пожелае — работата й започваше чак вечерта. Но нещо в нея се бе променило; изпитваше нужда да бъде в контакт със света, преди съвсем да се побърка. Искаше да се срещне с хората, които в този момент се редяха на опашка пред зеления пикал, разменяха парите си срещу храна и бяха доволни, че започва нов ден и те ще има какво да правят и какво да ядат.
Отиде при тях, поздрави ги и чу да й казват: „Изглеждаш уморена“, „Случило ли се е нещо?“ Всички бяха любезни, солидарни, отзивчиви, невинни и простодушни в своята щедрост, а през това време в душата й безспирно се бореха мечти, приключения, страх и власт. Много й се искаше да сподели с тях тайната си, но ако разкажеше дори само на един човек, до обяд цялото село щеше да узнае, затова бе по-добре да им благодари, че са загрижени за нейното здраве, и да отмине, докато мислите й се поизбистрят.