— Мисля си за Ахав, нашия велик реформатор, нашия герой, благословен от свети Савин.
— Защо точно за Ахав?
— Защото е разбрал, че някоя маловажна постъпка, дори да е резултат от добри намерения, може да унищожи всичко. Разказват, че след като донесъл мир в селището, отстранил закоравелите престъпници и модернизирал селското стопанство и търговията във Вискос, една вечер събрал приятелите си, за да ги нагости с вкусно месо. В един момент забелязал, че солта свършила. Тогава Ахав повикал сина си и му казал: „Върви в селото и купи сол. Но плати за нея точно толкова, колкото струва: ни повече, ни по-малко.“ Синът му се изненадал: „Разбирам, че не трябва да я купя скъпо, тате. Но ако мога да се спазаря, защо да не спестя малко пари?“ „В един голям град това е за препоръчване. Но ако това започне да се случва в село като нашето, то ще загине.“ Синът излязъл, без да задава повече въпроси. Гостите обаче, които присъствали на разговора, поискали да узнаят защо солта не трябва да се купува на по-ниска цена и Ахав отговорил: „Този, който продава сол, като подбива цената, сигурно го прави, защото отчаяно се нуждае от пари. А онзи, който се възползва от това положение, показва неуважение към потта и борбата на човек, който се е трудил, за да произведе нещо.“ „Но това е твърде малко, за да може да унищожи цяло едно село.“ „И след създаването на света несправедливостта била съвсем малко. Но всеки новопоявил се на земята човек добавял към нея по нещо, като си мислел, че не е кой знае какво, и вижте докъде сме стигнали сега.“
— Като чужденеца например — каза Шантал, надявайки се да разбере дали и Берта е разговаряла с него. Но старицата нищо не отвърна. — Не знам защо Ахав толкова много е искал да спаси Вискос — продължи момичето. -По- рано е бил средище на престъпници, а сега е селище на страхливци.
Старицата със сигурност знаеше нещо. Оставаше Шантал да разбере дали самият чужденец й го е казал.
— Така е. Не знам обаче дали това е малодушие. Мисля, че всички се страхуват от промени. Искат Вискос да си остане такъв, какъвто винаги е бил: място, където се обработва земята и се отглежда добитък, охотно се посрещат ловци и туристи, но всеки знае какво точно ще се случи на следващия ден и само бурите са непредвидими. Може би това е начин да се постигне душевно спокойствие, въпреки че съм съгласна с теб за следното: всички тук смятат, че контролират всичко, а всъщност не контролират нищо.
— Не контролират нищо — съгласи се Шантал.
— „Никой не може да добави ни една йота, нито чертица към това, което вече е написано“ — каза старицата, цитирайки един текст от католическото Евангелие. — Но на нас ни харесва да живеем с тази илюзия, защото тя ни дава сигурност.
В крайна сметка, става дума за избор, не по-лош от много други възможности, макар че е глупаво да се опитваш да контролираш света и да вярваш в някаква измамна сигурност, която изобщо не те подготвя за живота. Когато човек най-малко очаква, едно земетресение издига планини, гръмотевица поваля дърво, което се е подготвяло за пролетното възраждане, ловна злополука отнема живота на някой честен човек.
Берта за стотен път разказа как е починал мъжът й. Бил един от най-добрите водачи в областта, човек, който гледал на лова не като на дивашки спорт, а като на начин да бъде запазена традицията. Благодарение на него във Вискос бил създаден резерват за животните, а кметството прокарало закони, за да защити някои изчезващи видове, за всяко убито животно се плащала такса и от парите се ползвало цялото население.
Съпругът на Берта се опитвал да открие в този спорт — според някои жесток, според други традиционен — начин, чрез който да предаде на ловците поне малко от изкуството да се живее. Когато пристигал много богат, но неопитен ловец, той го отвеждал до някое пусто място. И там поставял върху един камък бирена кутия.
Отдалечавал се на петдесет метра от кутията и само с един изстрел я уцелвал. „Аз съм най-добрият стрелец в областта — казвал той. — А сега ще те науча как да станеш толкова добър колкото съм и аз.“
Поставял кутията на същото място, отдалечавал се на същото разстояние и карал другия да му завърже очите. После се прицелвал и отново стрелял.
„Улучих ли?“, питал мъжът на Берта, махайки превръзката от очите си.
„Разбира се, че не — отвръщал новодошлият ловец, доволен, че горделивият водач бил засрамен. — Куршумът мина много далеч от целта. Съмнявам се, че можеш да ме научиш на нещо.“
„Току-що те научих на най-важното в живота — отвръщал мъжът на Берта. — Винаги когато се стремиш да получиш нещо, добре си отваряй очите, съсредоточи се и разбери какво точно искаш. Никой не улучва целта със затворени очи.“