Шантал отклони погледа си и го насочи към планината. Чужденецът бе разбрал, че тя не познава този автор, и сега се боеше да не би да я попита кои са божиите заповеди. Никога не е била много религиозна и нямаше никакво понятие за тях.
— В това село всички са честни, като се започне от теб — продължи чужденецът. — Показах ти златно кюлче, което би могло да те направи независима, да ти даде възможност да напуснеш това място, да обикаляш света, да правиш това, за което винаги са мечтали момичетата от малките и затънтени села. Кюлчето ще остане там; ти знаеш, че е мое, но ако искаш, можеш да го откраднеш. И така ще престъпиш заповедта: „Не кради!“
Момичето погледна чужденеца.
— Що се отнася до останалите десет кюлчета, те са достатъчни, за да могат всички жители от градчето да не работят до края на живота си — продължи той. — Не пожелах да ги заровиш отново, защото ще ги преместя на място, което само аз ще знам. Искам, като се върнеш в селото, да кажеш, че си ги видяла и че съм склонен да ги дам на жителите на Вискос, ако те сторят нещо, което никога не са предполагали, че могат да направят.
— Какво например?
— Не става дума за пример, а за нещо конкретно: искам да престъпят заповедта „Не убивай!“
— Какво?!
Въпросът й бе прозвучал като вик.
— Точно това, което току-що чу. Искам да извършат престъпление.
Чужденецът усети, че момичето се вцепени, и разбра, че тя би могла да избяга всеки момент, без да чуе останалата част от историята. Трябваше бързо да й разкаже всичко, което бе планирал.
— Давам ви срок една седмица. Ако на седмия ден в селото някой бъде намерен убит — няма значение коя ще е жертвата: може да е старец, който вече не работи, неизлечимо болен или луд, който само създава грижи, — ще оставя златото на неговите жители и ще си извадя заключение, че всички сме лоши. Ако ти откраднеш онова златно кюлче, но селото устои на изкушението, ще си направя извода, че има добри и лоши хора, което би поставило сериозен проблем, защото би било равнозначно на духовна битка, която може да бъде спечелена от всяка една от двете страни. Ти вярваш ли в Бог, в духовни борби, в битки между ангели и демони?
Момичето не каза нищо и този път той разбра, че е задал въпроса в неподходящ момент, рискувайки тя да му обърне гръб и да не го изслуша. По-добре да спре с иронията и да говори направо:
— Ако в края на краищата си тръгна от селото заедно с моите единайсет златни кюлчета, ще излезе, че всичко, в което съм искал да вярвам, е лъжа. Ще умра с отговора, който не бих искал да получа, защото животът би бил по-приемлив за мен, ако се окажа прав и светът е лош. И въпреки че ще продължа да страдам както преди, ако знам, че всички страдат, болката ще е по-поносима. Но ако само някои са осъдени да преживеят големи трагедии, то тогава има нещо много погрешно в Сътворението.
Очите на Шантал бяха пълни със сълзи, ала тя все пак намери сили да се овладее.
— Но защо правите това? Защо с моето село?
— Не става дума за теб или за твоето село. Мисля единствено за себе си: историята на един човек, това е историята на всички хора. Искам да узная дали сме добри или лоши. Ако се окаже, че сме добри, значи Бог е справедлив и ще ми прости всичко, което съм сторил, злото, което съм пожелал за онези, които се опитаха да ме унищожат, погрешните решения, които съм вземал в най-важните моменти, това, което ти предлагам в момента — защото именно Той ме е подтикнал към злото. А ако се окаже, че сме лоши, то тогава всичко е позволено и изобщо не съм вземал погрешни решения. Предварително сме осъдени и няма никакво значение какво вършим през живота си, тъй като изкуплението е извън мислите и действията на човека.
Преди Шантал да си тръгне, той добави:
— Можеш да решиш да не участваш в това. В такъв случай ще кажа на всички, че съм ти дал шанс да им помогнеш, но ти не си приела, и тогава аз самият ще им направя предложението. Ако решат да убият някого, твърде вероятно е жертвата да си ти.
Жителите на Вискос бързо научиха навиците на чужденеца: той ставаше рано, пиеше силно кафе и тръгваше на разходка из планината въпреки дъжда, който не бе спирал от втория ден след пристигането му в селото и който скоро се превърна в снежна буря, която спираше за кратко и пак започваше. Никога не обядваше; обикновено се прибираше в хотела в ранния следобед, затваряше се в стаята си и, както всички предполагаха, спеше.