— Онова голямо подобно на остров плато в далечината е Ничието плато — показа Хейзълиъс, — широко е километър и половина и е дълго четиринайсет километра и половина. Платото Шонто е отпред. По-нататък е Канджата на река Сан Хуан, Кедровото плато, Мечите уши и планината Манти Ла Сал.
Два гарвана се понесоха нагоре с едно въздушно течение, след това се гмурнаха и отново потънаха в мрачните дълбини. Граченето им отекна сред каньоните.
— Червеното плато е достъпно само от две страни — по Дъгуей зад нас и по една пътека, която започва на няколко километра оттук, ето там. Навахо я наричат Среднощната пътека. Свършва в Блекхорс, малкото селище ей там.
Когато се обърнаха, за да потеглят, Форд забеляза няколко следи по повърхността на голяма канара, разцепила каменния пласт.
Хейзълиъс проследи погледа му.
— Забеляза ли нещо?
Форд се приближи и положи длан върху грапавата повърхност.
— Вкаменени дъждовни капки. И… вкаменени следи от някакво насекомо.
— Виж ти — тихо промълви ученият, — всички идват тук, за да се насладят на гледката. Но ти си първият човек, който забелязва това — освен мен, разбира се. Вкаменени дъждовни капки от порой, излял се през епохата на динозаврите. А след дъжда бръмбар е прекосил мокрия пясък. По някакъв начин, противно на всички очаквания, този кратък миг от историята се е вкаменил. — Хейзълиъс благоговейно докосна мястото. — Нищо от онова, което ние, хората, сме направили на тази земя, нито едно от големите ни творения — нито „Мона Лиза“, нито катедралата в Шартр, нито дори египетските пирамиди — няма да се запази толкова дълго, колкото следата от това бръмбарче в пясъка.
Тази мисъл някак странно затрогна Форд.
Хейзълиъс прокара пръст по лъкатушния път на насекомото и после се изправи.
— Е — поде той, стисна рамото на Форд и дружелюбно го разтърси, — виждам, че двамата с теб ще се сприятелим.
Форд си спомни предупреждението на Локууд.
Хейзълиъс се обърна на юг и показа назад към върха на платото.
— През палеозойската епоха всичко това е било огромно блато. Тук се намират едни от най-богатите залежи на въглища в Америка. Копали са ги през петдесетте години. Тези стари тунели са идеални за сглобяването на Изабела.
Слънцето огря почти лишеното от бръчки лице на Хейзълиъс, когато той се извърна и се усмихна на Форд.
— Не бихме моли да намерим по-подходящо място, Уайман — откъснато, необезпокоявано, ненаселено. Но за мен най-важното беше красивият пейзаж, защото красотата и загадъчността заемат централно място във физиката. Както казва Айнщайн: „Най-красивото нещо, което бихме могли да преживеем, е загадъчното. Това е изворът на всяка истинска наука.“
Форд забелязваше как слънцето бавно потъва в дълбоките каньони на запад като злато, което се разтопява в мед.
— Готов ли си да се спуснеш под земята? — попита го Хейзълиъс.
5.
Джипът отново заподскача по пътя. Форд стисна ръкохватката над вратата и се опита да изглежда спокоен, когато Хейзълиъс набра скорост край пистата и стигна сто и трийсет на правата.
— Да виждаш някъде ченгета? — ухили се той.
Една миля по-надолу пътят беше блокиран от две порти в двойна телена ограда, заграждаща пространство близо до ръба на платото. Хейзълиъс натисна спирачката в последния момент и гумите изсвириха.
— Всичко това е вътре в Охраняваната зона — обясни той. Набра някакъв код в клавиатурата на един стълб. Нещо изсвири, вратата се плъзна и се отвори. Хейзълиъс влезе и паркира джипа до редица други автомобили. — Асансьорът — кимна той към висока кула на ръба на скалите и с накацали по нея антени и сателитни чинии. Приближиха се до кулата и Хейзълиъс пъхна някаква карта в процепа до металната врата, след това постави длан върху дактилоскопния датчик. След малко се обади дрезгав женски глас:
— Здрасти, захарче? Кое е котенцето с теб?
— Това е Уайман Форд.
— Дай ми малко кожа, Уайман.
— Иска да си сложиш дланта върху датчика — усмихна се Хейзълиъс.
Форд постави длан върху топлото стъкло. Отдолу по нея се плъзна лъч светлина.
— Задръж, докато проверя при човека.
— Как ти се струва интерфейсът на сигурността ни? — ухили се Хейзълиъс.
— Различен е. Повечето компютърни гласове са от разновидността HAL и според мен са твърде безлични. — Той имитира школуван глас на бял човек: „Моля, слушайте внимателно, тъй като има промяна в менюто на програмата.“
— Изабела обаче е истински глас. Нашият инженер Кен Долби я програмира. Мисля, че някаква рап, певица му е позволила да използва гласа й.