— Коя е Изабела?
— Не знам. Кен е много загадъчен по този въпрос.
Гласът прозвуча медено:
— Човекът каза, че всичко е наред. Вече си в системата, така че гледай да не оплиташ конците.
Металната врата се отвори със съскане и вътре се показа асансьорна клетка, която се спускаше отстрани по планината. През малък люк виждаха гледката, докато слизаха. Асансьорът спря и Изабела ги предупреди да внимават къде стъпват.
Намираха се на просторна външна платформа, издълбана в скалата пред голямата врата от титан, която Форд бе забелязал от въздуха. Беше широка около шест метра и висока поне дванайсет.
— Това е панорамната площадка. Поредната красива гледка, нали?
— Трябва да построите къщи тук.
— Тук е бил входът към голямата въгледобивна жила Уепо. Добили са около петдесет милиона тона въглища само от тази жила и са оставали след себе си големи кухини. Идеалното място за нас. Изключително важно бе да поставим Изабела дълбоко под земята, за да попречим на случайни космически лъчи да объркват данните. — Хейзълиъс се приближи към портала от титан, монтиран дълбоко в стената. — Наричаме тази крепост Бункера.
— Трябва ми номерът ти, захарче — обади се Изабела.
Хейзълиъс набра поредица от цифри на малка клавиатура. След малко гласът каза:
— Влизайте, момчета — и вратата започна да се вдига.
— Защо е нужна толкова голяма сигурност? — попита Форд.
— Трябва да пазим инвестиция от четирийсет милиарда долара. Голяма част от нашия хардуер и софтуер е секретна.
Вратата се отвори към широка и ечаща пещера, издълбана в камъка. Миришеше на прах и на пушек, и малко на мухъл, което напомни на Форд за избата на баба му. След пустинната жега вътре беше прохладно и приятно. Вратата се спусна шумно и Форд примигна, за да привикне със сребристобялата светлина. Пещерата беше огромна — вероятно сто и осемдесет метра дълбока и петнайсет метра висока. Точно пред тях, в отдалечения край на пещерата Форд различи овална врата, която водеше към тунел отстрани, пълен с маркучи от неръждаема стомана, тръби и макари от кабел. От вратата се стелеше мъгла от кондензат, плъзгаше се по пода на малки ручейчета и после изчезваше. Отляво беше издигната стена от кухи тухли от бетон и шлака, която пресичаше друга кухина в скалата със стоманена врата. На вратата пишеше: „Мостик“.
От другата страна на пещерата имаше купчина стоманени сандъци, стоманени греди и останали от строителството материали, както и няколко куплунга и половин дузина колички за голф.
Хейзълиъс го хвана за ръката.
— Точно пред нас е овалният отвор към самата Изабела. Тази мъгла се дължи на кондензацията от свръхпроводимите магнити. Трябва да бъдат охлаждани с течен хелий с температура близо до абсолютната нула, за да се поддържа свръхпроводимостта. Тунелът навлиза в задната част на платото и образува издатина с диаметър двайсет и четири километра, където пускаме двата лъча от частици. Флотилията от електрически колички за голф ей там са транспортните ни средства. Сега да отидем да се срещнеш с бандата.
Докато крачеха пред пещерата и стъпките им отекваха в подобното на катедрала място, Форд небрежно попита:
— Как вървят нещата?
— Много проблеми — отговори Хейзълиъс. — Един след друг.
— Какви например?
— Този път е софтуерът.
Стигнаха до вратата с надпис „Мостик“. Хейзълиъс я отвори, за да мине Форд, и вътре се показа коридор, боядисан в светлозелено и осветен с флуоресцентни ленти на тавана.
— Втората врата вдясно. Дай да ти държа.
Форд влезе в кръгло и ярко осветено помещение. Стените бяха покрити с големи плоски компютърни екрани, които придаваха на помещението вид на мостик на космически кораб, чиито прозорци гледаха към дълбините на космоса. Екраните не работеха, а пуснатият едновременно на всички скрийнсейвър със звезди допълваше илюзията за космически кораб, който минава през звездни купове. Под мониторите имаше големи пултове с контролни табла, конзоли и мощни компютърни терминали. Средата на помещението беше хлътнала и там бе поставен един ретро-футуристичен въртящ се стол.
Повечето учени прекъснаха работата си и любопитно погледнаха към Форд. Той остана поразен от измъчения им вид, от бледите им хлътнали лица и от смачканите дрехи. Изглеждаха по-зле от студенти в края на мъчителна държавна сесия. Погледът на Форд инстинктивно потърси Кейт Мърсър, но след това той веднага се укори за интереса си.
— Познато ли ти изглежда? — попита Хейзълиъс с весело пламъче в очите.