Измери публиката с яростен поглед.
— Какво ще кажете да поискаме от учените във Вашингтон същата сума? Ами ако им поискаме четирийсет милиарда долара, за да докажем правотата на Битие? Какво ще кажете за това? Професионалните ненавистници на Христос, либералите във Вашингтон ще скърцат със зъби и на устата им ще излезе пяна! Ще излязат със старите дрънканици за отделянето на църквата от държавата! Това са хората, които прогониха Исус от класните стаи, изхвърлиха Десетте Божи заповеди от съдилищата, поставиха извън закона коледните елхи и бебешките ясли, подиграха се на вярата ни и я оплюха. А сега същите тези светски хуманисти изобщо не се притесняват да харчат нашите пари, за да докажат погрешимостта на Библията, да превърнат нашата християнска вяра в лъжа!
Ропотът се засили. Няколко човека се изправиха, последваха ги още и накрая цялото паство бе на крака. Люшнаха се напред като човешко цунами, а гласовете им се сляха в обединен неодобрителен рев.
Подбудителите останаха неясни и вече ненужни.
— Това е война срещу християнството, приятели мои! Това е война докрай, а те облагат вас и мен с данъци, за да я водим! Ще им позволим ли да осквернят Христос и да накарат нас да плащаме за тази привилегия?
Преподобният Дон Спейтс се закова по средата на сцената, задъхан, оглеждащ разбунената публика в катедралата във Вирджиния Бийч, смаян от въздействието на думите си. Чуваше го, виждаше го, усещаше го — лудешкото надигане, натрупването на основателен гняв, заредения с възмущение въздух. Почти не вярваше на очите си. През целия си живот хвърляше камъни, а ето че сега изневиделица бе метнал граната. Точно за такова нещо се бе молил, бе се надявал, търсеше го.
— Слава на Бог и на Исус! — провикна се той, вдигна ръце към небето и насочи погледа си към искрящия таван. Падна на колене и поде трепетна молитва на глас. — Господи Исусе, с твоя помощ ще прекратим оскърблението към твоя Отец. Ще унищожим тази пъклена машина някъде там във виещата пустиня. Ще сложим край на това богохулство, наречено Изабела!
7.
В осем без петнайсет Уайман Форд излезе от двустайната къща, застана в края на алеята и вдиша от ароматния нощен въздух. Прозорците на трапезарията представляваха плуващи в мрака жълти правоъгълници. На фона на свистенето на напоителната система на игрището долавяше тихата джазова мелодия на пиано и приглушени разговори. Не можеше да си представи Кейт различна от непочтителната, пушеща марихуана и склонна да спори студентка, която познаваше. Обаче тя сигурно се бе променила, и то много, за да стане заместник-ръководителка на най-важния научен експеримент в историята на физиката.
Мислите му някак естествено се отклониха към спомени за нея и за прекараното с нея време, мисли, които имаха неприятната склонност да бъдат малко неприлични. Той побърза да ги натика в инстинктивната част от съзнанието си, откъдето бяха изскочили. Помисли си, че това не е отговорният начин да провежда едно разследване.
Заобиколи пръскачките, стигна до вратата на някогашния дървен търговски пункт и влезе. От стаята за отдих вдясно струеше музика и светлина. Влезе. Хората играеха на карти или шах, четяха, работеха на преносими компютри. Далеч от Мостика изглеждаха едва ли не спокойни и отпуснати.
Хейзълиъс седеше на пианото. Паешките му пръсти подскочиха по клавишите още няколко акорда и след това той се изправи.
— Уайман, заповядай! Вечерята тъкмо е готова.
Посрещна Уайман в средата на стаята и го поведе към трапезарията. Останалите започнаха да се надигат и ги последваха.
Трапезарията беше почти изцяло заета от тежка дървена маса със свещи, прибори и свежи диви цветя. В каменното огнище бумтеше огън. По стените висяха черги на навахо. Сигурно са в характерния стил на Накаи Рок, досети се Уайман от геометричните форми. Имаше няколко отворени бутилки вино, а от кухнята се носеше уханието на печено месо.
Хейзълиъс се държеше като сърдечен домакин, настаняваше хората, смееше се, шегуваше се. Заведе Форд до място по средата на масата, до стройна блондинка.
— Мелиса? Това е Уайман Форд, новият ни антрополог. Мелиса Коркоран, нашата космоложка.
Здрависаха се. По рамото й се плисна тежка руса коса, а бледозелените й очи с цвета на морско стъкло го погледнаха любопитно. Чипият й нос беше осеян с лунички, тя носеше индианска жилетка с мъниста, едновременно семпла и стилна, която открояваше панталона и ризата й. Само че очите и на Коркоран бяха кръвясали и със зачервени клепачи.