Мястото от другата му страна беше празно.
— Преди да се заемеш с Уайман — обърна се Хейзълиъс към Коркоран, — искам да го представя на онези, които не го видяха по-рано днес.
— Давай.
— Това е Джули Тибодо, нашата специалистка по квантова електродинамика.
Жената срещу Уайман го поздрави с едно кратко „Здравей“, преди да възобнови свадливия си монолог, насочен към белокосия и приличен на леприкорн9 мъж до нея. Тибодо беше самото въплъщение на жената учен: невзрачна, пълна, облечена в мръсна бяла престилка, с късо подстригана неизмита коса на клечки. Карикатурата допълваха няколко молива в пластмасово калъфче в джоба й. В досието й пишеше, че страда от нещо, наречено „гранично разстройство на личността“. Форд беше любопитен да види как се проявява то.
— Господинът, който разговаря с Джули, е Харлан Сейнт Винсънт, нашият електроинженер. Когато Изабела работи на пълна мощност, Харлан управлява деветстотинте мегавата електричество, които се стичат тук като Ниагарския водопад.
Сейнт Винсънт се изправи и протегна ръка през масата.
— Радвам се да се запознаем, Уайман. — След като той седна, Тибодо продължи с лекцията си, която касаеше нещо, наречено кондензат на Бозе-Айнщайн.
— Майкъл Чечини, господинът в другия край, е нашият специалист по стандартния модел във физиката на елементарните частици.
Нисък и смугъл мъж се изправи и протегна ръка. Форд я пое, впечатлен от любопитно безизразните и непрозрачни сиви очи на мъжа. Сякаш бе мъртъв отвътре, а и ръкостискането му беше същото — безжизнено и лепкаво. Само че като че ли съпротивлявайки се на нихилизма в центъра на съществото си, Чечини много прецизно бе подбрал облеклото си: ризата му беше толкова искрящо бяла, че очите те заболяваха, памучните му панталони имаха остър като нож ръб, а косата му беше разделена на път с военна прецизност и бе безупречно сресана. Дори ръцете му бяха съвършени — меки и чисти като омесено тесто, ноктите бяха с гладък ръб и излъскани до блясък. Форд долови слаб полъх от скъп афтършейв. Обаче нищо не можеше да прикрие екзистенциалното отчаяние, което витаеше край него.
Хейзълиъс приключи със запознанствата, изчезна в кухнята и шумът се засили.
Форд все още не беше виждал Кейт. Питаше се дали това е просто съвпадение.
— Досега не бях срещала антрополог — заговори го Мелиса.
— А аз космолог — обърна се към нея той.
— Няма да повярвате колко много хора смятат, че се занимавам с козметика за нокти и коси — сякаш подканящо се усмихна тя. — Какво точно ще правите тук?
— Ще опознавам местните. Ще им обяснявам какво се случва.
— А самият вие разбирате ли какво се случва? — леко закачливо прозвуча въпросът й.
— Може би вие ще ми помогнете.
Тя се усмихна, пресегна се и взе една бутилка:
— Вино?
— Благодаря.
Тя разгледа етикета.
— „Вила ди Капецана, Карминяно, 2000“. Нямам представа какво е, но е хубаво. Джордж Инес е нашият познавач на вината. Джордж? Кажи ни нещо за виното.
Инес прекъсна разговора си в другия край на масата и по лицето му грейна доволна усмивка. Побутна очилата си нагоре.
— Имах късмет да отмъкна тази каса — исках тази вечер да ви поднеса нещо специално. Капецана е едно от любимите ми вина от старо имение в планината на запад от Флоренция. Там за пръв път допускат каберне совиньон в сместа. Има хубав цвят, аромат на френско грозде, примесен с череша, и дълбок плодов вкус.
Коркоран се обърна към Форд с подигравателна усмивка:
— Джордж е ужасен сноб на тема вино — отбеляза тя и напълни щедро чашата му, после доля и в своята. Вдигна я и каза: — Добре дошъл на Червеното плато. Ужасно място.
— Защо?
— Донесох и котката си — не можех да понеса да се разделя с нея. Два дни, след като пристигнахме, чух някакъв вой и видях как един койот я отмъква.
— Ужасно.
— Навсякъде е пълно с тези мръсни дебнещи животни. Освен това има тарантули, скорпиони, мечки, рисове, бодливи прасета, скунксове, гърмящи змии и паяци „черна вдовица“. — Явно произнасянето на тези думи й доставяше удоволствие. — Мразя това място — с наслада заяви тя.
Форд се усмихна с нещо, което се надяваше да прилича на смущение, и зададе най-тъпия въпрос, за който успя да се сети:
— Е, ами какво би трябвало да прави Изабела? Аз съм само антрополог…
— На теория е доста просто. Изабела сблъсква елементарни частици една с друга почти със скоростта на светлината, за да пресъздаде енергийните условия по време на Големия взрив. Прилича на състезание по унищожение. Два отделни лъча с частици се ускоряват в противоположни посоки в голяма кръгла тръба с диаметър седемдесет и пет километра. Частиците се въртят все по-бързо и по-бързо по окръжността, докато стигнат 99,99 процента от скоростта на светлината в противоположни посоки. Забавлението започва, когато ги засрещнем в директен сблъсък. Така пресъздаваме мощта на Големия взрив.