— Харесвам позицията, която заемам, сър — каза на глас той. — Харесвам начина, по който съм стигнал до нея. Останалото няма значение.
— Предполагам, че си прав — кимна Уайт. — Но някои хора биха казали, че ти липсва амбиция.
— Може би е недостатък на характера ми, но никога не съм се интересувал какво ще кажат хората.
— И това ми е известно.
Пулър го гледаше безизразно.
— Сър, струва ми се, че следите ще изстинат, докато стигна — каза накрая той.
— В такъв случай си стягай багажа и тръгвай — каза Уайт и се загледа в екрана на монитора си.
Няколко секунди по-късно отново вдигна глава, но Пулър вече го нямаше.
Не беше чул никакви стъпки. Уайт се облегна назад, столът му проскърца. Може би затова Пулър имаше всички тези медали. Не можеш да убиеш онзи, когото не виждаш да се приближава.
5
Подпрян на черното шеви малибу с армейска регистрация, Пулър отпиваше от голямата картонена чаша с кафе и прелистваше папката, възползвайки се от светлината на уличната лампа пред щаба на ОКР. Наоколо бяха струпани всички разследващи подразделения на военното министерство, включително ВСКР — Военноморската служба за криминални разследвания, чиято дейност беше залегнала в сценария на един изключително популярен телевизионен сериал. Пулър откровено завиждаше на колегите си от екрана, които веднъж седмично разкриваха сложни престъпления за някакви си шейсет минути. В действителност нещата не се случваха толкова бързо, а понякога и изобщо не се случваха.
Районът се тресеше от приглушена, но интензивна стрелба. Отрядът за спасяване на заложници към ФБР и отделни подразделения на морската пехота тренираха денонощно на стрелбището, и то с бойни патрони. Пулър отдавна беше свикнал със стрелбата и почти не й обръщаше внимание. Би реагирал само ако престанеше. По ирония на съдбата липсата на стрелба в Куонтико означаваше, че нещо не е наред.
Той отгърна на следващата страница. Армията демонстрираше обичайната си прецизност при регистрирането на фактите: размер на папката според одобрената номенклатура, точно определен брой на листовете в нея, строг стандарт за форматиране. Всяка точка, тире или скоба бяха смислово важни. Съществуваха томове оперативни наръчници, които обръщаха внимание на всеки детайл. А Правилникът за попълване и съхранение на регистъра на ВП се беше превърнал в легенда на прецизността. Разбира се, най-важното за Пулър си оставаше съдържанието на данните, а не тяхното разположение върху изписания лист.
Матю Рейнолдс, съпругата му Стейси и двете им деца тийнейджъри — момче и момиче — бяха убити в някаква къща в дълбоката провинция на Западна Вирджиния. Труповете им бяха открити от пощальона, който повикал полицията. Съпругът беше полковник от Агенцията за военно разузнаване, който след двайсет и шест годишна служба възнамерявал да излезе в пенсия и да се прехвърли на работа в частния сектор. Месторабота в Пентагона, постоянен адрес във Феърфакс Сити. Какво, по дяволите, е търсил в тази къща в Западна Вирджиния, и то с цялото си семейство? Това беше един от многобройните въпроси, на които Пулър трябваше да намери отговори. Може би местните вече разполагат с такива. Неговата задача ще бъде да ги изслуша и да ги подложи на независима проверка.
Прибра папката в куфарчето си и се наведе за последен оглед на екипировката в багажника. Тя беше в огромна войнишка раница, разполагаща с над сто джоба и прегради, в които беше събрал почти всичко необходимо за оперативна работа: светлосини латексови ръкавици, електрически фенерчета, книжни торбички, найлонови чували с различен размер, фотоапарат, зелени костюми за биохимическа защита в комплект с качулки и противогази, прозрачни пликове за съхраняване на веществени доказателства, рулетка, линийка, комплект за снемане на отпечатъци, газоанализатор, портативна бариера, цифрово записващо устройство, бележник за опис на уликите, аптечка, найлонови терлици, термометър, светлоотразителна жилетка, джобно ножче и още около петдесет-шейсет други предмети. Разполагаше с два пистолета М11, пълнители за тринайсет и двайсет патрона, плюс автомат МП5. В друг сак държеше бойна униформа, която едва ли щеше да използва в това топло време. Дори в момента, дълго след залез-слънце, температурата на въздуха се беше заковала на 29 градуса. Дънките, бялата тениска и маратонките „Найки“ щяха да са му напълно достатъчни.
За пръв път в кариерата си щеше да работи сам. Обикновено му помагаше поне един колега от ОКР, а понякога и повече, плюс технически помощници. А този случай направо плачеше за по-голям ресурс. Но заповедта си е заповед — получиш ли я, си длъжен да я изпълниш. Иначе отиваш на военен съд.