— Свободна стая ли търсиш? — приближи се към нея Пулър.
Тя се усмихна.
— Когато бях на петнайсет, идвах да чистя срещу четири долара на час и се чувствах богата. Саманта също работеше тук, но за три долара.
— Защо са я ощетявали?
— Защото беше по-малка и не можеше да работи като мен. Местните работодатели са крайно пестеливи.
— Вярвам ти.
— Имаш ли време за един обяд, или вече си обядвал?
— Не съм. В „Яслата“ ли?
— На друго, по-хубаво място — каза тя. — Извън границите на окръга. Аз ще карам.
Пулър се замисли. Разполагаше с доста ограничено време, за да предотврати огромна катастрофа. Дали можеше да отдели част от него за един приятен обяд? После се сети за информацията от Мейсън, че Трент управляваше газопровода.
— По какъв повод? — попита той.
— По никакъв. Просто съм гладна.
— Отдавна ли ме чакаш?
— Доста. Предполагам, че си бил зает.
— Май да.
— Как върви разследването?
— Върви.
— Не си много словоохотлив.
— Навик от армията.
— Предполагам, че и в полицията имат същите навици, защото сестра ми мълчи като риба.
— Разбрах, че мъжът ти се е прибрал. И той ли ще обядва с нас?
Ослепителната й усмивка помръкна леко.
— Не. Готов ли си?
Той погледна елегантната й рокля.
— Не съм подходящо облечен за изискани заведения.
— Нищо ти няма.
Джийн се оказа превъзходен шофьор. С лекота въртеше волана по тесните черни пътища, влизаше майсторски в завоите, а на правите участъци подаваше газ точно навреме, за да вкара в обороти мощния мотор на мерцедеса.
— Като те гледам, май си готова за НАСКАР — отбеляза Пулър.
Тя се усмихна и натисна газта, възползвайки се от една по-дълга права отсечка. Стрелката на скоростомера бързо прехвърли сто и двайсет.
— Готова съм за много неща…
— Всъщност защо реши да обядваш с мен?
— Защото се надявам да имаш отговор на някои въпроси.
— Съмнявам се. Забрави ли, че не съм особено словоохотлив?
— В такъв случай просто ще ти поискам мнението. Нещо против?
— Ще видим.
След петнайсетина километра напуснаха границите на окръга и излязоха на асфалтирано шосе с три платна. Няколко завоя по-късно гората свърши и пред очите им се появи двуетажна сграда с каменни основи и стени в пастелни тонове, сякаш изскочила направо от Тоскана. Пред нея бълбукаха два старинни фонтана, захранвани от водите на близкото поточе. На покрития с каменни плочи двор имаше маси, над които бе надвиснала асма.
Пулър спря поглед на табелата, окачена над вратата.
— „Вера Феличита“? — учудено промълви той. — Истинско щастие?
— Знаеш италиански? — попита тя.
— Малко. А ти?
— И аз малко. Обичам Италия. Някой ден ще се преместя да живея там.
Пулър огледа скъпите автомобили, заели по-голямата част от паркинга, павиран с едри заоблени камъни. Повечето от масите бяха заети от елегантно облечени хора, също като Джийн Трент. Пред тях имаше чаши вино и изискани ястия.
— Популярно заведение — отбеляза той.
— Да.
— Как го откри?
— Всъщност то е мое.
68
Джийн Трент слезе от колата и тръгна към входа на заведението, следвана от Пулър.
— Предлагаме и четири стаи за нощуване — подхвърли през рамо тя. — Намислила съм да изградим и спа. Готвачът ни е завършил Кулинарния институт, а бизнесът се управлява от професионален екип. Тази година очакваме да получим първата си звезда от „Мишлен“. След осемнайсет месеца в бизнеса вече сме на печалба и успяхме да си изградим солидна репутация. Имаме клиенти от четири други щата — Тенеси, Охайо, Кентъки и Северна Каролина.
— А наоколо няма каменовъглени мини, така ли?
— Това е един от малкото окръзи в Западна Вирджиния, в които няма въглища — кимна тя и обхвана с жест околността. — Земята е чиста, околните планини и реки също. Дълго време търсих перфектното място и мисля, че го намерих. Изготвих бизнес план, направих демографски и маркетингови проучвания. Целта ми беше да запълня една ниша, защото това е най-добрият начин да изградиш нещо трайно.