Той стискаше волана и не откъсваше очи от черния път, осеян със завои.
— Никога не съм била във Флорида — каза Коул. — Не съм напускала Западна Вирджиния, може би защото тук е моят дом.
Той увеличи климатика на максимални обороти и избърса потта от челото си.
— Да поговорим по същество.
— Намирам се в изключително сложно положение.
— Знам — кимна той. — Ти си представител на закона.
— Да, но как да постъпя? Може би да обявя евакуация?
— Би могла да опиташ. Но не знам дали ще има някакъв ефект без нов развой на събитията.
— А ако ти ме подкрепиш? И онези хора от Вашингтон?
— Това няма да се случи — категорично отсече той.
— Защо, по дяволите?
— Защото те гледат на вас като на възможност да напишат нова страница в наръчника за борба с тероризма и нищо повече — реши да изплюе камъчето той.
— Искаш да кажеш, че за тях ние сме опитни зайчета?
— Точно така. Федералните са на мнение, че ако вдигнат тревога, лошите просто ще се преместят другаде заедно с пъклените си планове.
— Но това е родният ми град! Израснала съм тук, познавам хората. Не мога просто да чакам някой да ги изтрие от лицето на земята!
Той замълча и насочи очи към пътя.
— Пулър! Даваш ли си сметка коя съм и откъде съм?
— Да. Може би не трябваше да ти казвам.
— Напротив!
— Нещата са ясни, Коул. Федералните няма да си мръднат пръста, за да предотвратят катастрофата. Стремежът им е да проследят докрай развоя на събитията и да видят какво ще стане. Ще изпратят помощ в последната минута с оглед минимизиране на щетите.
— В последната минута?! Минимизиране на щетите?!
— Това не означава, че ние ще седим и ще чакаме с подвита опашка — побърза да добави той. — Напротив, трябва да направим всичко възможно да разрешим случая, преди да дръпнат спусъка!
— А ако не успеем?
— Нямам по-добър план.
Известно време пътуваха в мълчание. Тя се обади едва когато трябваше да отбият за къщата на Строс.
— Ами ако аз вдигна тревога?
— Ти решаваш — сви рамене той.
— Няма да ме застреляш, така ли?
— Ти решаваш — повтори Пулър, замълча за момент и добави: — Не, няма да те застрелям. Дори ще те подкрепя.
— Така ли? А защо?
Не беше нужно да се обръща, защото усещаше погледа й.
— Просто ще те подкрепя — тръсна глава той. — Шефовете често пренебрегват детайлите, но те са важни.
Отбиха в алеята пред къщата на Строс. Вътре светеше.
— Ще се справим само ако сме заедно — тихо добави той.
Коул опря длани в арматурното табло, сякаш да забави мислите, които препускаха в съзнанието й.
— Не си сама — докосна рамото й той. — Аз съм тук до теб, Сам.
— За пръв път ме наричаш Сам.
— Служа в армията, а там са ни учили да се придържаме към формалностите — въздъхна той.
Тя се усмихна и потупа ръката му.
— Добре съм… Джон. Понякога може ли да те наричам Джон? Знам, че е глупаво на фона на всичко, което става около нас, но все пак…
— Разбира се.
78
Къщата на Строс беше два пъти по-малка от тази на Трент, но въпреки това огромна. И то не само за мащабите на Дрейк. Издигаше се в центъра на ограден терен от двайсет декара, който също имаше портал, но без охрана.
Коул се беше обадила предварително и семейството ги чакаше. Мисис Строс беше пълна жена с едър кокал, която дори беше успяла да си пооправи косата, макар че я бяха събудили посред нощ. Беше облечена с панталон и блуза, а на лицето й бе изписано отчаяние.
Бил Строс беше с дънки и трикотажна риза. Държеше незапалена цигара. Вероятно мисис Строс не му позволяваше да пуши в къщата, също като Ронда Дъгет.
Изслушаха обясненията на Коул, седнали един до друг на канапето. Когато чу за изстрела, Строс вдигна глава.
— Значи някой го е убил? — попита той. — Убил е Дики съзнателно?
— Така беше — кимна Пулър. — Аз бях там.
— В пожарната ли? — изгледа го Строс. — Какво сте търсили там?
— Това няма значение, мистър Строс — отвърна Коул.
— Имате ли някакви подозрения за убиеца?
— Дори нещо повече — кимна Пулър. — Имаме самия убиец.
Двамата зяпнаха насреща му.
— Заловили сте го? — възкликна Строс. — Кой е той? Защо е убил сина ни?