— В САЩ.
— Как са се добрали до ядреното гориво?
— Ще ти кажа онова, което знам. Намирам се близо до секретен обект на американското правителство, функционирал някъде през шейсетте и отдавна запечатан под бетонен купол с дебелина един метър. Всички работници на обекта са били докарани отвън. Настанили са ги в селище, построено непосредствено до обекта. Имали са строга забрана да споделят каквото и да било с местните жители, а след закриването на съоръжението са ги извозили обратно. Това да ти говори нещо? Питам, защото знам, че беше много навътре в тези неща, докато служеше във ВВС.
— Бетон с дебелина един метър?
— Да, под формата на купол.
— На затънтено място?
— Абсолютно. Населението на окръга ще се побере на една улица в Бруклин. Обектът е разполагал със собствена пожарна. Именно там открих лист хартия, на който бяха изписани цифрите деветдесет и две и деветдесет и четири. Плюс строга писмена забрана за използването на експлозиви в диаметър от няколко километра около купола.
— Наблизо са използвали експлозиви?! — възкликна Боби. — Сериозно ли говориш?
— Да.
— Това е немислимо! Взривовете могат да доведат до сериозни размествания на земните пластове, дори да се осъществяват на десетки километри от подобно място! Те са предпоставка за катастрофа!
— Знаеш ли нещо за този обект?
— Не. Тогава дори не съм бил роден.
— Но би могъл да направиш някакво предположение поради дългогодишния си опит.
В слушалката се чу дълбока въздишка.
— Ако още бях под пагон, никога не бих споделил с теб онова, което ще ти кажа… — Пауза. — Защото щяха да ме осъдят за държавна измяна… Но сега вече съм осъден, по дяволите! Преди много време бях чувал нещо за заводи за обогатяване на уран, построени предимно в отдалечени селски райони. Но това е било непосредствено след Втората световна война, когато основната цел на Америка е била да разкатае Съветския съюз. Всички заводи от онова време са били предназначени за военни цели, тоест имали са капацитет за обогатяване както на уран, така и на плутоний. Но днес вече са затворени. Или по-голямата част от тях.
— Защо?
— Остаряла и твърде скъпа техника. Тогава ядрената наука е била още в зародиш. Учените са работили на принципа проба-грешка. Като грешките са били значително повече.
— Ясно. Затварят ги, а после си прибират нещата и изчезват, нали така? — Брат му не отговори. — Боби?
— Ако ти си прибереш „нещата“ и си тръгнеш, защо ти е да покриваш всичко с купол от бетон, дебел цял метър?
— И никой не се оплаква от това? Нито местните, нито федералните власти?
— Трябва да имаш предвид и времето, Джон. Шейсетте години, лошите руснаци. Нямало е новини двайсет и четири часа в денонощието. Хората са вярвали на правителството, въпреки че това скоро е щяло да се промени благодарение на Виетнам и „Уотъргейт“. Но междувременно всичко е спокойно и местните хора решават, че нещата са наред. — Боби направи кратка пауза. — И това нещо продължава да си стърчи там, на открито?
— Нищо не стърчи на открито. Гората почти го е погълнала.
— Какво се е случило според теб?
— Най-вероятно онова, което си мислиш.
— Трябва да алармираш нагоре по веригата. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
— Бих го направил, но…
— Какво?
— Не съм сигурен, че мога да вярвам на своите хора.
— А има ли някой, на когото можеш да се довериш?
— Да. Но имам нужда от още една услуга.
— От мен? Аз лежа в затвора, Джон.
— Няма значение. И от там можеш да ми помогнеш. ОКР е зад мен в това разследване. Те ще ти помогнат да проявиш известна гъвкавост, дори от затвора. Имам нужда от теб, Боби. Огромна нужда.
— Само кажи какво ти трябва — бързо отвърна брат му.
84
Пулър се върна в дома на Коул и зачака. Позвъниха му два часа по-късно, а после дойде и обаждането, което чакаше. Когато военните искат нещо, те могат да действат наистина бързо. Особено когато имат подкрепата на министъра на отбраната.
Коул седеше насреща му в дневната и го наблюдаваше напрегнато.
Той включи телефона си.
Обаждаше се Дейвид Ларимор, полковник в оставка, който наближаваше деветдесет и живееше в Сарасота, Флорида. Той беше последната му надежда, защото в качеството си на военен инженер бе работил като надзорник на обекта в Дрейк през 60-те години на миналия век. Според сведенията на Министерството на отбраната Ларимор беше последният жив човек, работил на въпросния обект.