— Мамка му! — изпъшка тя и направи безуспешен опит да се откопчи от дългите железни пръсти. Понечи да извади пистолета с другата си ръка, но тя дори не помръдна, притисната странично към тялото й. Беше абсолютно безпомощна.
— Остани долу, Коул — прошепна глас в ухото й. — Наоколо май има снайперист.
— Пулър? — изсъска тя и рязко се извъртя.
Той разхлаби хватката си и клекна до дясната броня на лексуса.
— Приятно ми е да се запознаем — рече той.
— Щях да получа инфаркт! Изобщо не те усетих!
— Това беше целта.
— Без малко да ми счупиш ръката! Да не си робот?
— Не, обикновен боец — отвърна той. — Твоят човек Уелман ли се казва?
— Какво?
— Питам за ченгето, което си изпратила тук.
— Да — кимна тя. — Лари Уелман. Откъде знаеш?
— Някой го е обесил в мазето на къщата и е избягал с колата му.
— Лари е мъртъв? — прошепна тя и чертите й се разкривиха.
— Боя се, че да.
— Спомена нещо за снайперист…
— През прозореца зърнах отблясък, най-вероятно от нещо като това — поясни той и докосна лазерния мерник на оръжието си. — Само секунди преди да се появиш.
— Къде?
— В гората зад къщата.
— Предполагаш, че са…
— Повалих те на земята, защото нямах време за предположения. Вече са убили едно ченге, нищо не им пречи да гръмнат и друго.
— Оценявам това. Не мога да повярвам, че Лари е мъртъв. Сега разбирам защо не ми вдигаше телефона. — Замълча за момент, после тихо добави: — Току-що му се роди дете…
— Съжалявам.
— Сигурен ли си, че е мъртъв?
— Ако не бях, отдавна да съм го смъкнал от примката и да съм се опитал да го свестя. Беше късно, повярвай ми. Но беше още топъл.
— Мамка му! — изруга със задавен глас Коул.
Пулър усети дъха й. Мента, примесена с едва доловима миризма на цигари. Парфюм липсваше. Дори не беше имала време да си измие косата. Той погледна часовника си. Беше се появила две минути преди крайния срок, който сама си постави.
Една сълза потече по бузата й.
— Няма ли да докладваш? — тихо попита Пулър.
— Какво? — каза тя и тръсна глава. — Да, разбира се.
Коул избърса очите си с длан, извади джиесема си и започна да набира. Когато проговори, гласът й беше ясен. Заповяда да обявят патрулната кола за издирване. За броени секунди емоционалната парализа беше отстъпила място на професионализма. Наистина си я бива, рече си Пулър.
Коул щракна капачето на джиесема си.
— С колко хора разполагаш? — попита я той.
— Ние сме голям окръг, Пулър. Обширна територия с все по-малък бюджет, което ни съсипва. Бяхме принудени да съкратим една трета от щатните бройки. На всичко отгоре трима в момента са мобилизирани в Афганистан. Ако теглим чертата, ще се окаже, че разполагам с двайсет и един полицаи, които трябва да покриват територия от хиляда квадратни километра. От тях трябва да извадим двама, които катастрофираха миналата седмица.
— Значи деветнайсет. А себе си броиш ли?
— Да, деветнайсет с мен.
— Колко ще дойдат сега?
— Трима. Това е максималното. Освен това ще дойдат малко по-късно, защото се намират доста далече.
Пулър извърна глава към гъсто залесените възвишения.
— Остани тук да ги изчакаш — каза той. — А през това време аз ще отида да проверя какви бяха онези отблясъци в гората.
— Защо да оставам? — вдигна вежди тя. — Въоръжена съм. Двама е по-добре от един.
— Както искаш — отстъпи той, зает с логистични преценки. До такава степен беше свикнал да го прави, че изобщо не му личеше.
— Служила ли си в армията?
Тя поклати глава.
— Преди да се върна тук, бях четири години в щатската полиция. Между другото, стрелям страхотно. Имам куп награди и грамоти.
— Ясно, добре. Но при условие аз да съм водещ на патрула.
Тя премести поглед от тъмната гора към едрата му стегната фигура и кимна.
— Това ме устройва.
10
Няколко минути по-късно Пулър спря да изчака Сам Коул, която с мъка си проправяше път сред шубраците. После ръката му се стрелна нагоре и Коул замръзна на място. Той внимателно огледа околността с прибора за нощно виждане. Дървета, храсталаци, сянката на елен, която бързо се стопи. Нищо, което да заплашва живота им.
Въпреки това той продължаваше да стои неподвижно, припомняйки си онова, което беше видял през прозореца. Някакъв неясен силует, но категорично не беше животно. Беше мъж. Вероятно свързан с касапницата, макар и не непременно.