Японската кола предизвика възхищението на Рийд. Такъв автомобил със сигурност струваше повече от годишната му заплата. Протегна ръка и с благоговение докосна синята боя металик. На огледалото за обратно виждане бяха закачени чифт слънчеви очила. На задната седалка имаше куфарче, до което беше захвърлено зелено сако. И двете коли бяха с номера от Вирджиния.
Рийд заобиколи рампата, изкачи трите бетонни стъпала и натисна звънеца. Някъде отвътре долетяха мелодични трели.
Изчака десет секунди, после още десет. Раздразнението му нарастваше. Отново позвъни. Нищо.
— Ало? — подвикна той. — Препоръчана поща!
Гласът му прозвуча странно, сякаш принадлежеше на друг човек. После си даде сметка, че от сутринта за пръв път отваря уста. Погледна пакета в ръцете си. Към него беше прикрепена разписката, която се нуждаеше от подпис.
„Хайде по-бързо, да ви вземат мътните! Навън е дяволски горещо, а в бара вече се питат къде се бавя!“
Погледна надписа върху пакета и подвикна:
— Мистър Халвърсън?
Името му беше познато от предишни пратки, въпреки че не беше виждал човека. Повечето провинциални пощальони се сприятеляваха с хората от района си, но Рийд не беше от тях. Не се нуждаеше от разговори, а от халба студена бира.
Позвъни още веднъж, почука по стъклото и избърса потта от зачервения си врат — професионално неудобство за всеки, който по цял ден седи до сваленото стъкло на служебната кола и няма как да избяга от палещите слънчеви лъчи. Подмишниците му бяха потъмнели от пот. Никога не включваше климатика при свалено стъкло, тъй като и бездруго горивото беше достатъчно скъпо.
— Ало, поща! — повиши глас той. — Трябва ми подпис. Ако върна пратката, най-вероятно няма да я видите повече!
Виеше му се свят от жегата. Май вече беше твърде стар за тази работа.
Погледна двете коли. В къщата трябваше да има хора. Отстъпи крачка назад и вдигна глава. Никой не надничаше от прозорците на спалнята. Единият беше отворен и приличаше на втренчено в него око. Отново почука.
Този път долови нещо. Едновременно с това забеляза, че дървената врата е леко открехната. Звуците се приближиха и утихнаха. Ако не беше зле със слуха, Рийд със сигурност щеше да обърне внимание на странните стъпки.
— Поща, трябва ми подпис! — отново подвикна той.
Облиза пресъхналите си устни. Буквално виждаше халбата в ръката си. И почти усещаше вкуса й.
„Отвори проклетата врата!“
— Искате ли си пратката?
„Изобщо не ми пука за нея. Мога да я захвърля в първата канавка, която се появи пред очите ми. Вече съм го правил.“
Бялата врата най-сетне помръдна. Рийд отвори остъклената предна врата.
— Имате ли химикалка?
Бялата врата се открехна още малко и той с недоумение премигна. На прага нямаше никой. Бавно сведе поглед и срещна очите на малко коли с издължена муцуна, което го приветстваше с размахана опашка. Явно то беше побутнало вратата.
Рийд не беше типичният пощальон, защото обичаше кучетата. В дома си отглеждаше две.
— Здравей, приятелче — рече той, приклекна и почеса кучето зад ушите. — Има ли някой у дома? Искаш ли да се разпишеш за тази пратка?
Ръката му напипа нещо мокро. Първата му мисъл беше, че това е кучешка пикня, и рязко се дръпна. Но дланта му беше червена.
Кръв.
— Ранен ли си, момчето ми?
Огледа внимателно колито. Откри още кръв, но рана нямаше.
— Какво става, по дяволите? — промърмори той.
Изправи се, хвана топката на бравата и отново извика:
— Има ли някооой?
Озърна се. Не знаеше какво да прави. Сведе глава към кучето, което го гледаше с меланхоличен поглед. Изобщо не беше излаяло, което му се стори странно. При появата на непознат човек неговите със сигурност щяха да вдигнат врява до небето.
— По дяволите! — прошепна той и повиши глас: — Ехооо? Какво става?
Най-накрая се реши и отвори по-широко вратата. Вътре беше задушно. Лъхна го неприятна миризма.
— Ей, по кучето ви има кръв! Наред ли е всичко?
Прекоси антрето и надникна в малката дневна, разположена в дъното.
Секунда по-късно бялата врата отлетя встрани и топката на бравата проби дупка в гипсокартона на стената. Предната врата се блъсна в железния парапет на верандата и наоколо се посипаха стъкла. Рийд скочи от най-горното стъпало направо на земята и се стовари на колене. Повърна всичко, което бе останало в стомаха му.