Пое с умерена крачка. Разходката щеше да му помогне да се запознае по-добре с околността. А може би щеше да срещне и онзи, който беше ликвидирал обитателите на двете къщи. Не можеше да се отърве от усещането, че това е работа на местен човек. Не изцяло, разбира се.
19
Ресторантът не се отличаваше по нищо от хилядите провинциални заведения, в които се беше хранил. Прозорците гледаха към улицата, а върху стъклото на най-големия от тях беше изписано името му — „Яслата“. Ръкописен надпис, по-стар от Пулър. Друг, по-дребен, обещаваше закуска по всяко време. Пред дългия бар бяха подредени високи столчета с тапицерия от напукан червен винил. На плота имаше няколко пълни канички с кафе, въпреки късния час и жегата. Заедно с тях из салона се разнасяха и големи халби наливна бира.
През квадратното прозорче на кухнята се виждаха древните телени кошници за пържени картофи, които чакаха реда си да бъдат потопени в горещата мазнина. На големите газови горелки къкреха почернели от употреба тенджери, край които шетаха двама готвачи с бели шапчици, изцапани тениски и уморени лица. Цялото заведение вонеше на прегоряла мазнина.
Отстрани на бара имаше сепарета за четирима, тапицирани със същия напукан винил. Масите бяха застлани с карирани покривки. Заведението беше почти пълно. Шейсет процента мъже срещу четирийсет процента жени. Повечето от мъжете бяха слаби, почти мършави, с дънки, работни куртки и боти с метални налчета. Вероятно миньори, току-що приключили смяна. Коул беше споменала, че те не работят в подземни галерии, а раздробяват планината с взривове, копаят въглищата на открито и ги товарят на самосвали. Една не по-малко трудна и опасна работа, отколкото в забоите, както подсказваше болнавият вид на тези хора.
Жените се деляха на две групи — по-възрастни, облечени с поли до коленете и скромни блузи, и по-млади, по шорти или с впити джинси. Сред тях се открояваха няколко тийнейджърки с тесни къси полички, които привличаха като магнит погледите на младежите. Имаше и двама-трима мъже с костюми — вероятно някакви началници в мината, които не превиваха гърбове и не си цапаха ръцете. Но беше очевидно, че всички си изкарват хляба от едно и също място.
Коул вече беше тук и му помаха от сепарето в дъното на салона. Носеше дънкова пола-панталон и бял потник, така че се виждаха загорелите й ръце. Пръстите на краката й не бяха лакирани. В чантата си вероятно беше пъхнала револвера и служебната значка. Косата й беше влажна от душа и излъчваше аромат на кокос.
Всички очи бяха вперени в Пулър — нещо напълно нормално при създалите се обстоятелства. В Дрейк едва ли се появяваха много външни хора, такива като полковник Рейнолдс например, който вече не беше между живите.
Той седна и пое ламинираното меню от ръцете й.
— Петдесет и осем минути — обяви тя. — Не ме разочарова.
— Изкъпах се съвсем набързо — каза той. — Как е кафето?
— Не по-лошо от онова в армията.
Той се подсмихна иронично, погледна за секунда менюто и го остави на масата.
— Нима вече си избра? — изненадано го погледна Коул.
— Да.
— Явно хората като теб са свикнали бързо да вземат решения.
— Важното е да са правилни. Защо „Яслата“?
— Миньорски жаргон за закусвалня.
— Доста е оживено.
— Това е почти единственото заведение в Дрейк, което работи до късно.
— Златна кокошка за собственика, а?
— Да, за Роджър Трент.
— И то ли е негово?
— Почти целият Дрейк е негов. Изкупи го евтино, защото хората не се пазарят. Единственото им желание е да избягат от мръсотията. Останалите са приходящи — работят тук, но живеят другаде. Имам предвид продавачите в бакалиите, автомонтьорите, водопроводчиците, електротехниците, персонала на ресторанта, на бензиностанцията, фурната, един-два магазина за дрехи. Списъкът е дълъг. Според мен градът трябва да се преименува на Трентсвил.
— Значи печели от екологичната катастрофа?
— Такъв е животът.
— А мотелът „При Ани“? И той ли е негов?
— Не. Собственикът отказва да го продаде, въпреки че трудно свързва двата края. А и Роджър едва ли се натиска да го купи.
Тя огледа помещението.
— Хората тук са любопитни.
— Мислиш ли?
— Интересуват се от теб. И от онова, което се случи.
— Разбираемо е. В Дрейк слуховете се разпространяват бързо, нали?
— По старомодния начин — от уста на уста.