— Доколкото успях да разбера, те просто са живеели заедно.
— От колко време?
— От около три години.
— На семейни начала.
— Не. Чух, че са го правили с единствената цел да си делят разходите.
— Моля? — любопитно вдигна глава той.
— Заплатата изтънява значително, когато плащаш сам ипотеката или наема. Тук това е често срещана практика. Хората се борят да оцелеят.
— Ясно. Какво друго знаете за тях?
— Докато ти се правеше на специалист по биохимическа защита, аз се поразрових малко, действайки против правилата. Не ги познавам лично, въпреки че градчето е малко. Той е учил в Политехниката на Вирджиния, след това започнал бизнес, но фалирал. Бързо сменил няколко професии. Две-три години бил машинист, но преди известно време го съкратили. Около година работил в някакъв склад за химикали в западните покрайнини на града.
— Химикали? — вдигна вежди Пулър. — Ето откъде се е снабдявал с материали за лабораторията. Доста полезна служба, ако е бил част от наркобизнеса. Някакви слухове, че се е занимавал с дрога?
— Не открих такива. По принцип това означава, че не са му повдигали обвинения за престъпления, свързани с наркотици. Няма досие при нас.
— Значи е внимавал да не го хванат. Или е бил нов в бизнеса. Сама каза, че хората се борят да оцелеят. А Битнър?
— Работила е в администрацията на една от мините на „Трент Майнинг енд Експлорейшън“.
— Май пак опираме до нашия въглищен магнат — втренчено я погледна Пулър.
— Така излиза — отвърна Коул, избягвайки погледа му.
— Това проблем ли е?
— Може би, съдейки по начина, по който го казваш.
— Тоя Трент май ще се окаже интересна птица.
— Не, Пулър. Можеш да ми се довериш.
— Добре. С какво се е занимавала в тази администрация?
— Обикновена чиновничка. Но ще проверим по-подробно.
— Значи и двамата работят, вадят допълнителни пари от метамфетаминовата лаборатория, но въпреки това живеят в онази скапана къща? Не знаех, че животът в този район е толкова скъп.
— Не е евтин. А и заплатите им не са били големи.
Донесоха храната и двамата се нахвърлиха върху нея.
Пулър изпи още две чаши кафе.
— Как ще спиш довечера? — попита тя, като го видя, че си поръчва трета.
— Физиологията ми е малко объркана. Колкото повече кафе пия, толкова по-добре спя.
— Шегуваш се.
— Армията ме е научила да спя само тогава, когато имам нужда от сън. Довечера ще спя непробудно.
— Аз също, особено след като снощи съм спала два часа. Благодарение на теб.
— Обещавам, че няма да се случи отново.
— Ще ми се да ти вярвам.
— Откараха ли телата?
— Да.
— Спомена, че Уелман е бил семеен.
Тя кимна.
— Шериф Линдеман е ходил при съпругата му. Аз мисля да намина утре. Не познавам Анджи добре, но сега тя има нужда от подкрепа. Предполагам, че е съсипана.
— Тя има ли роднини тук?
— Лари има. Анджи е от Югозападна Вирджиния и отскоро живее в Дрейк.
— Защо?
— Знам какво си мислиш — сбърчи вежди Коул. — Че хората не се заселват по такива места, а бягат от тях.
— Ти каза, че бягат от тук. Просто се опитвам да направя оценка на обстановката.
— Лари е учил в един от местните общински колежи, който се намира сравнително близо до Дрейк. Там се запознали. После той се върна тук, а тя дойде с него.
— А ти?
— Какво аз?
— Вече знам, че имаш брат тук, а баща ти е починал. Нямаш ли други близки?
Той погледна ръцете й. Нямаше брачна халка.
— Не съм омъжена — улови погледа му тя. — И двамата ми родители са починали. Имам и сестра, която също живее тук. А ти?
— Аз нямам близки в този район.
— Много добре знаеш, че имах друго предвид, умнико.
— Имам баща и брат.
— И те ли са военни?
— Бяха.
— А сега са цивилни, така ли?
— Би могло да се каже. — Той остави няколко банкноти на масата и смени темата: — В колко ще се видим утре?
— Предлагам в седем нула нула.
— Аз ще бъда там в шест нула нула. Има ли възможност да получа лаптопа и куфарчето на Рейнолдс още тази вечер?
— Технически погледнато, те са веществени доказателства.
— Технически погледнато, е така. Но трябва да ти кажа, че доста хора във Вашингтон държат да ги получат незабавно, при това не само военни.