— Това заплаха ли беше?
— Не. Но вече ти намекнах, че не искам да се забъркваш в неща, които по-късно ще ти създадат проблеми. Мога да те уверя, че ще ти прехвърлят всичко, за което не са необходими специални правомощия.
— Кой решава това?
— Заинтересованите страни.
— Предпочитам да го реша сама.
— Много добре — кимна Пулър. — Имаш ли правомощия да боравиш със свръхсекретна информация? На всичкото отгоре Министерството на отбраната изисква и разрешение за използване на Програмата за специален достъп. Рейнолдс е притежавал всички тези правомощия — разбира се, в своята област. Следователно ще бъдеш обвинена в предателство в момента, в който се опиташ да влезеш в компютъра му или да прегледаш куфарчето му. Не искам да ти се случи това, а знам, че и ти не искаш.
Достойните граждани на Дрейк наоколо продължаваха да ги гледат с нескрито любопитство. Особено усърдни в това отношение бяха двама костюмари и четирима едри космати мъже в съседното сепаре. Единият от тях носеше шапка с логото на „Хаволайн“, друг беше нахлупил прашна каубойска шапка със смачкана отдясно периферия. Третият си пиеше бирата, гледайки право пред себе си, а четвъртият — по-нисък от останалите, но над сто кила, наблюдаваше Пулър и Коул в огледалото на стената.
Тя бавно сведе поглед към парите на масата.
— Полицейският участък е само на…
— На три минути от тук, като всичко останало — довърши вместо нея Пулър.
— Не, на осем.
— Мога ли да прибера онези неща?
— А аз мога ли да ти се доверя?
— Сама ще решиш.
— Май ще мога — въздъхна тя и прибави няколко банкноти към неговите.
— Моите пари са достатъчни за цялата сметка, плюс бакшиша — отбеляза Пулър.
— Не обичам да дължа на никого — отвърна тя и се изправи. — Да вървим.
Пулър не докосна парите и я последва навън. Градчето Дрейк продължаваше да зяпа след тях.
20
Поеха надолу по улицата. Редките минувачи оглеждаха Пулър и най-вече синьото му яке, на което със златни букви пишеше ОКР. Това не му правеше впечатление, тъй като отдавна беше свикнал с ролята на аутсайдер. Освен това се появяваше в градчета като Дрейк само когато се случеше нещо лошо. Нещо, което би опънало нервите на хората, например насилствена смърт. В такава обстановка аутсайдерът, който души наоколо, само подхранва напрежението и засилва подозренията. Пулър нямаше проблеми да се справи и с това, но никога не забравяше, че наоколо се спотайва поне един убиец, а понякога и повече. В този конкретен случай нещо му подсказваше, че тези хора все още са някъде наблизо. Може би на три минути пеша, като всичко останало. С изключение на полицейския участък.
Коул кимаше на част от минувачите и почтително поздрави една възрастна жена, която се придвижваше с помощта на проходилка.
— От доста време не си се мяркала в църквата, млада госпожице — смъмри я жената.
— Да, мисис Бафъл. Обещавам да дойда съвсем скоро.
— Ще се моля за теб, Сам.
— Благодаря.
— Малък град, а? — подхвърли Пулър, след като жената се отдалечи.
— С всичките му тръни и рози — кимна тя.
Продължиха напред.
— В едно можем да бъдем сигурни — обади се след известно време Коул. — Убийците не са проявили никакъв интерес към военните ангажименти на Рейнолдс. В противен случай нямаше да оставят нито лаптопа, нито куфарчето. По всяка вероятност това трябва да изключи шпионската писта.
— Съдържанието на хард диска може да бъде прехвърлено на флашка за секунди и това прави излишно прибирането на лаптопа — каза Пулър. — Случайно да си надникнала в куфарчето?
— За бога, Пулър! — възкликна с престорено удивление тя. — Нали веднага ще ме обвинят.
— Добре де, заслужих си го — рече той. — Но все пак не е зле да отговориш на въпроса…
— Заключено е с шифър — отвърна тя.
Без да поглежда встрани, Пулър тихо подхвърли:
— Следят ни от разстояние двайсетина метра.
— Възможно е просто да сме в една посока — отвърна Коул, без да се обръща. — Опиши ми ги.
— Възрастен мъж с костюм и млад здравеняк с татуировка на дясната ръка.
— Заедно ли са?
— Вероятно. Бяха в ресторанта и през цялото време ни зяпаха, макар и от различни маси.
— Последвай ме.