Пълна концентрация. Това е начинът. След години мъчителни тренировки, когато някой ти крещи, че не можеш да направиш нещо, а всъщност очаква да го направиш по-добре от всички. Боят ще приключи през следващите три минути. Вероятно защото това време ще е достатъчно за обявяването на победителя измежду отчаяни хора.
Той изчаква стрелбата на противника да секне. Куршумите звънтят по американската броня. Други прелитат над главата му с гневно бръмчене. Един парва лявата му ръка. Обикновена драскотина. Нищо особено в сравнение с другите му рани. По-късно ще открие, че едрокалибрен куршум е оставил бразда по кевларената му жилетка, рикоширал е в преобърнатото хъмви и се е забил във врата му, но вече изгубил голяма част от пробивната си сила. Докторите щяха да го оприличат на сплескана главичка на пирон, проникнала само под кожата му. Но в момента той дори не го забелязва.
Джон Пулър-младши бавно вдига оръжието си и се прицелва…
23
Както обикновено, той се събуди отведнъж, без да се сепва. Просто се надигна и стана от тънкия мотелски матрак. Беше абсолютно спокоен, с овладени движения. Още щом отвори очи, разбра, че не се сражава с фанатизирани талибани край Кандахар, а се намира в един от въгледобивните райони на Америка, за да издирва убийци с американска кръв.
Излишно беше да поглежда часовника си. Вътрешният му будилник безпогрешно показваше, че часът е 4:30. Влезе под душа и пусна горещата вода, за да отмие поне част от вонята на старите спомени. Но не се получи. Никога не се получаваше. Преживяваше всичко отново и отново. Бързо навлече дрехите, които вече се бяха превърнали в нещо като униформа на това място: дънки, риза с надпис ОКР и бежови армейски боти.
Навън вече беше доста топло. По тези места не се разхлаждаше дори през нощта. Разбира се, тукашният климат не можеше да се сравнява с горещото лято в Ирак и Афганистан. Онази жега не можеше да се забрави. Особено когато се придружаваше от задушливата воня на запалена нафта, сред която пищяха и се мятаха живи хора, а после пред очите ти се превръщаха в почернели скелети.
Джиесемът му иззвъня. Службата? Или Коул? А може би се бе случило нещо друго.
Погледна дисплея и напрежението му премина в друго чувство.
— Джон Пулър.
— Така и не ми се обади, началник.
— На мисия съм. — Замълча за секунда и побърза да добави: — Как сте, генерале?
Гласът на Джон Пулър-старши наподобяваше пресипнал лай на едър пес. Някога в армията се носеха легенди за него: например, че всявал такъв страх у подчинените си, че сърцата им спирали.
— Така и не ми се обади, началник — повтори старецът, сякаш изобщо не беше чул отговора на Пулър.
— Какво става, сър? Имате ли проблеми?
— Щабът ми отива по дяволите.
Пулър-старши беше станал баща на доста късни години и това все повече му личеше. Беше на седемдесет и пет и здравето му беше сериозно разклатено.
— Ще ги стегнете, както винаги. Те са способни офицери и ще откликнат. Рейнджърите винаги са първи, генерале.
Пулър отдавна беше престанал да спори с баща си и да му обяснява, че вече не е командир на когото и да било, а просто един болен старец, който се приближава към смъртта с много по-бързи крачки, отколкото подозира. Но старият воин беше от хората, които изобщо не допускат, че могат да умрат.
— Трябваш ми тук! — отсече генералът. — Само ти можеш да ги стегнеш!
Пулър беше постъпил в армията, когато бляскавата кариера на баща му приключваше. Никога не бяха служили заедно, но старецът ревниво следеше кариерата на по-малкия си син. Роднинската връзка с генерал-лейтенанта изобщо не улесняваше службата му, а напротив — правеше я много по-трудна.
— Благодаря, сър. Но вече споменах, че изпълнявам друга мисия… — Замълча за момент и погледна часовника си. Вече закъсняваше. Не обичаше да използва този коз, но понякога се налагаше. — Вчера се видях с Боби. Праща ти поздрави.
Линията моментално прекъсна.
Пулър прибра джиесема в калъфа на колана си. Остана още известно време на място, свел очи към обувките си. Даваше си сметка, че вече е крайно време да тръгва, но въпреки това разтвори портфейла си и измъкна снимката.
Бащата и двамата синове стояха един до друг. Високи и здрави мъже. Най-висок беше Джон, с няколко сантиметра над баща си. Лицето на генерала сякаш беше изсечено от гранит. Очите му приличаха на патрони с кух връх и максимален заряд. Напомняше едновременно на Джордж Патън и на Дъглас Макартър, само че беше по-едър, по-зъл и по-твърд от тях. Беше пълен гадняр, но подчинените му го обичаха и бяха готови да умрат за него.