Изчака течността да намалее наполовина и отново премери кръвното й налягане. Показанията бяха далеч по-добри, почти в рамките на нормалното. Не знаеше дали това ще бъде достатъчно, но нямаше друг избор. Жената продължаваше да притиска гърдите си с длан, а стенанията й станаха по-дълбоки и по-чести.
— Отвори си устата! — каза той и сложи таблетка нитроглицерин на езика й.
Лекарството подейства бързо. След минута жената започна да се успокоява, гърдите й вече не се повдигаха и отпускаха с болезнено усилие.
— Дишай дълбоко и бавно. Парамедиците са на път. Състоянието ти със сигурност ще се стабилизира след поемането на аспирин, нитроглицерин и физиологичен разтвор. Ще се оправиш. Още не ти е дошло времето.
Измери кръвното още веднъж. И двата показателя видимо се бяха повишили. Цветът на лицето й се промени. Насред лунната повърхност на огромния каменовъглен район се случваше едно малко чудо.
— Болницата е много далече — прошепна тя. — Съжалявам, че не отидох да живея по-близо до нея.
— Всички съжаляваме за нещо — усмихна се Пулър.
Жената се протегна и хвана ръката му. Той й позволи да я стиска колкото има сили. Но тънките й пръсти бяха толкова немощни, че натискът им почти не се усещаше. Затова пък лицето й видимо се разведри. Слабата й усмивка разкри криви и пожълтели зъби, между които зееха дупки. Той се зарадва. Това беше една от най-хубавите усмивки, които беше виждал през живота си.
— Ти си добро момче — промълви тя.
— Какво друго мога да направя за теб? — огледа се той. — Да се обадя ли на някого?
— Няма на кого, само аз останах — поклати глава тя.
Отблизо Пулър забеляза, че има пердета и на двете очи. Беше цяло чудо, че изобщо го вижда.
— Добре — кимна той. — Продължавай да дишаш дълбоко. Вече чувам сирената. Те знаят, че става въпрос за сърдечна криза, и ще бъдат подготвени.
— Благодаря ти, млади човече.
— Как се казваш? Ани, както пише на табелата?
Тя го погали по бузата и го дари с измъчена усмивка. Устните й се разкривяваха при всеки удар на болното сърце.
— Не, Луиза. Не мога да ти кажа коя е Ани. Купих мотела с това име, но така и не събрах пари да сменя табелата.
— Обичаш ли цветята, Луиза? Ще ти изпратя един букет в болницата.
Той задържа погледа й, опитвайки се да й внуши спокойствие и нормално дишане, да не мисли за болното си сърце, което всеки момент можеше да спре.
— Всяка жена обича цветя — отвърна с пресекващ глас тя.
Навън заглъхна автомобилен мотор. Чакълът захрущя под тичащи крака и вратата се отвори. Парамедиците бяха отлично подготвени, бързи и делови. Пулър прилежно докладва за аспирина, нитроглицерина, кръвното налягане и физиологичния разтвор. Мъжете го изслушаха спокойно, зададоха уместни въпроси, после покриха лицето на Луиза с кислородна маска и й сложиха нова система с физиологичен разтвор.
— Предполагам, че сте лекар — подхвърли единият от тях. — Направили сте абсолютно всичко, което е било необходимо.
— Не съм лекар, а само войник, овладял няколко трика — поклати глава Пулър. — Тя се казва Луиза и ми е приятелка. Погрижете се добре за нея.
Човекът вдигна глава и огледа едрата фигура на някогашния рейнджър.
— Твоята приятелка е и моя — рече той.
Жената му махна от носилката и отмести кислородната маска. Той я последва.
— Имам… котка — изрече на пресекулки тя. — Ще можеш ли да…
— Няма проблем — кимна Пулър. — Аз също имам котка.
— Как ти беше името, скъпи?
— Пулър.
— Добро момче си ти, Пулър.
Вратата се затвори зад нея. Линейката потегли. Воят на сирената прогони тишината на ранното утро.
„Добро момче.“
Трябваше да потърси някоя цветарница наблизо.