Не се прегърнаха, само се здрависаха за кратко.
— Радвам се да те видя, братко — каза с усмивка затворникът.
Двамата братя седнаха един срещу друг.
3
— Отслабнал ли си? — попита Джон.
Брат му Робърт се облегна назад и кръстоса дългите си крака.
— Е, тук храната не е като във ВВС — отвърна той.
— Във флота е още по-хубава, а в пехотата хич я няма. Пилотите и моряците са привилегировани.
— Чух, че са те повишили. Вече не си младши сержант.
— Същата работа, с малка добавка към заплатата.
— Отдавна мечтаеше за това, нали?
— Да, отдавна.
Замълчаха. Джон погледна наляво, където млада жена държеше ръката на затворник и му показваше някакви снимки. Двама рошльовци си играеха в краката й. Той пак се взря в лицето на брат си.
— Адвокатите какво казват?
Робърт, който също наблюдаваше младата двойка, се извърна към него. Беше на трийсет и седем, ерген, без деца.
— Вече няма какво да направят. Татко как е?
— Без промяна.
— Ходи ли да го видиш?
— Миналата седмица.
— Докторите?
— Като твоите адвокати. Не могат да направят нищо.
— Поздрави го от мен.
— Той знае.
— Знам, че знае — каза високо и раздразнено брат му.
Това привлече погледа на якия военен полицай до стената.
— Но въпреки това го поздрави — понижи глас Робърт.
— Имаш ли нужда от нещо?
— Нищо, което можеш да ми донесеш. И престани да се влачиш на свиждания.
— Това си е мой избор.
— Чувството за вина на по-малкия брат.
— Е, може и така да се каже.
Робърт плъзна длан по масата.
— Тук не е чак толкова лошо — промърмори той. — Не е като в „Левънуърт“ отсреща.
— Сигурно. Но все пак си е затвор. — Джон се приведе напред и тихо попита: — Ти ли го направи?
— Чудех се защо никога не си ми задавал този въпрос — вдигна глава Робърт.
— Сега ти го задавам.
— Нямам какво да ти кажа.
— Мислиш, че се опитвам да изтръгна признание от теб? — изгледа го Джон. — Ти вече си осъден.
— Все пак си военен следовател. Добре познавам чувството ти за справедливост и не искам да ти причинявам душевни терзания.
— Умея да правя разлика между личното и служебното — каза Джон и се облегна назад.
— Защото си син на Джон Пулър, нали? Известно ми е всичко по тази тема.
— Но винаги си я възприемал като бреме.
— А не е ли?
— Тя е онова, което искаш да бъде. Ти си по-умен от мен и отдавна би трябвало да си наясно.
— Защо да съм по-умен?
— След като си ядрен физик, специалист по радиоактивните гъби. Аз съм просто един служител със значка.
— Май извадих късмет с тази доживотна присъда — каза Робърт.
— Тук не са изпълнявали смъртна присъда от шейсет и първа.
— Проверил си?
— Да, проверих.
— Национална сигурност, държавна измяна… Май наистина извадих късмет с доживотната.
— Чувстваш се късметлия, така ли?
— Може би.
— Това дава отговор на въпроса ми — рече Джон. — Имаш ли нужда от нещо?
Робърт направи безуспешен опит да се усмихне.
— Усещам резервираност в гласа ти — подхвърли той.
— Само питам.
— Не, от нищо нямам нужда.
Каза го равнодушно, сякаш енергията изведнъж го беше напуснала.
Джон гледаше брат си. Само с две години разлика, те бяха неразделни като момчета, а после и като млади мъже в униформа, избрали военната кариера. Но в момента между тях се издигаше стена, която беше далеч по-висока от оградата на затвора. Беше безсилен да направи каквото и да било. Насреща седеше родният му брат, но сякаш го нямаше. Заменен от някакъв вял човек в оранжев гащеризон, който щеше да прекара остатъка от живота си в тази сграда.
— Преди известно време тук пречукаха един — подхвърли Робърт.
— С бейзболна бухалка на игрището — кимна Джон. — Портил е затворниците пред управата.
— И това си проверил, а?
— Да. Познаваше ли го?
Робърт поклати глава.
— Аз съм на режим двайсет и три на един. Нямам много време за социални контакти.
Това означаваше двайсет и три часа в килията и един на открито за малко упражнения на изолирано място.