— Портал, охрана — отбеляза Пулър, докато колата намаляваше. — Явно този човек има от какво да се пази.
— Вече ти споменах, че каменовъглените компании не са популярни, най-вече по местата, където добиват въглища. Убедена съм, че популярността им е съвсем друга там, където няма мини и взривени хълмове.
Пазачът очевидно беше предупреден за появата им, защото отвори портата и им махна да преминат.
— Добре, че не сме дошли с цел убийство — промърмори Пулър. — Това ченге под наем изобщо не ни затрудни.
— Той си е служител на Трент, като повечето хора в района.
Отблизо къщата изглеждаше още по-огромна. Вратата им отвори прислужница в униформа. Беше млада азиатка с дребни черти и тъмна коса на плитка. Пулър почти се учуди, че не ги посрещна с реверанс. Поеха по дълъг коридор. Облицованите с тъмно дърво стени бяха украсени с професионално изработени портрети, като в музей. Подът беше покрит с цветен мрамор. Полицейските ботуши на Коул затракаха по него, докато армейските боти на Пулър не издаваха звук.
— Очаквах нещо по-впечатляващо — подхвърли той. — Нали каза, че е богат?
Коул очевидно не оцени шегата му и продължи по коридора, гледайки право пред себе си. Минаха покрай широко стълбище. Пулър вдигна глава точно навреме, за да срещне погледа на тийнейджърка с румени бузи и разрошена тъмноруса коса. В следващата секунда момичето изчезна от погледа му.
— Имат ли деца? — подхвърли той.
— Две — кимна Коул. — Момиче в тийнейджърска възраст и единайсетгодишно момче.
— Предполагам, че мама и татко все още не са в пенсионна възраст.
— Трент е на четирийсет и седем, а жена му на трийсет и осем.
— Значи са достатъчно млади, за да се наслаждават на богатството си.
— Точно това и правят — каза тя.
Прислужницата отвори една врата, покани ги да влязат и затвори след тях. Леките й стъпки заглъхнаха по мраморния коридор.
Стените на просторната стая бяха покрити с тъмнозелени текстилни тапети. Върху излъскания черешов паркет имаше два големи персийски килима. Кожени канапета и кресла, тежки завеси на прозорците. Бронзов полилей, който вероятно тежеше цял тон. Огромна кристална ваза с цветя върху дългата маса, маслени картини по стените.
Всичко издаваше добър вкус. Тук нещата се контролират от опитни очи, които не пропускат нищо, помисли си Пулър.
— Идвала ли си в тази къща и преди?
— О, да, няколко пъти. Семейство Трент обичат да канят гости.
— А дали канят и представители на работническата класа?
Коул не успя да отговори, тъй като вратата се отвори и на прага се появи Роджър Трент.
Беше висок малко над метър и осемдесет и доста пълен. Дебел врат, двойна брадичка и шкембе, което не можеше да се скрие от скъпия костюм. Макар в къщата да имаше климатици, по челото му блестяха капчици пот.
Може би от разходката по безкрайните коридори, помисли си Пулър.
— Здравей, Роджър — протегна ръка Коул, без да обръща внимание на недоумяващия поглед на Пулър.
Роджър?
— Започва да ми писва от всичко това! — раздразнено каза Трент.
— Смъртните заплахи не са шега работа — поклати глава тя.
Въглищният магнат погледна Пулър.
— Кой, по дяволите, сте вие?
— Това е специален агент Джон Пулър от военното ОКР със седалище във Вирджиния — забързано го представи Коул.
— Приятно ми е да се запознаем, Роджър — протегна ръка Пулър и забеляза гримасата на партньорката си.
Здрависаха се. Пулър остана с неприятното чувство, че току-що е държал в ръката си хлъзгава риба.
— По какъв начин получавате смъртни заплахи? — попита той.
— По телефона.
— Случайно да си ги записал? — намеси се Коул.
— Записващото устройство се включва само ако не вдигаш телефона — снизходително отвърна Трент и седна в едно от креслата, пропускайки да ги покани.
— Евентуално бихме могли да ги проследим — добави Коул.
— Моите хора вече го направиха.
— И?
— Нищо. Ползвали са телефони за еднократна употреба.
— Ясно. Колко бяха обажданията, по кое време и на кой номер ги получаваше?
— Три обаждания, към десет часа вечерта, всичките на мобилния ми телефон.
— Предполагам, че той има функция за идентифициране на входящите обаждания — обади се Пулър.
— Разбира се.
— И вие вдигате на непознати номера?