— Напълно възможно — кимна Келерман, нахлузи маската си и дръпна чаршафа от тялото на полковника. — Да започваме.
Аутопсията на седемте трупа продължи дълго, въпреки помощта на двамата асистенти. Пулър събра голямо количество веществени доказателства, старателно маркирани и подредени в специалните контейнери, с които щяха да ги откарат в АКЛ. Към тях той щеше да прибави и точни инструкции за обработката им във Форт Гилъм, дублирайки ги с имейл и един-два телефонни разговора.
Келерман остави на асистентите си зашиването на Т-образните разрези, преоблече се и си тръгна. Коул и Пулър излязоха навън и подредиха контейнерите в колата. По време на аутопсиите той напълни докрай паметта на диктофона си, а тя си води подробни записки. Но и двамата останаха с чувството, че не са открили нищо особено. Белите власинки по лицето на Рейнолдс най-вероятно бяха от превръзка на очите му.
— Може би затова не е направил опит да се защити, например като вдигне ръце пред лицето си — каза Пулър.
— Изобщо не е разбрал какво го чака — кимна Коул.
Тялото на Стейси Рейнолдс беше надупчено от сачми. Двете деца бяха загинали от удари в основата на тила, точно според предварителните очаквания. Ерик Тредуел и Моли Битнър бяха простреляни в главата с куршуми 22-ри калибър. Те бяха извадени в сравнително добро състояние и сега липсваше единствено оръжието, с което бяха изстреляни.
Уелман бе изпадал в безсъзнание след силен удар по главата с твърд предмет. Но смъртта му не бе настъпила вследствие на счупен врат. За подобно нещо се изискваше да бъде провесен от по-висок таван. Беше умрял от бавно задушаване.
Облегнаха се на колата. Коул извади цигара и щракна запалката.
— Не ме гледай така, Пулър — каза тя. — Току-що наблюдавах как режат цели седем трупа. Ще се съгласиш, че това е доста стресиращо.
— За съжаление то не ни разкри нищо особено.
— Някакви идеи?
— Нито една достатъчно убедителна, поне за момента.
Тя погледна часовника си и обяви:
— Наближава времето за вечеря у сестра ми.
— Защо покани и мен? — погледна я той.
— Не знам. Може би защото си по-млад, по-висок и по-стегнат от съпруга й.
— Искаш да кажеш, че му изневерява?
— Не казвам такова нещо просто защото не знам нищо. Но Роджър непрекъснато отсъства.
— Тя не ми изглеждаше особено обезпокоена от заплахите.
— Роджър е толкова ненавиждан тук, че на всеки може да му писне.
— На нея — да, но не и на него. Той е едновременно ядосан и уплашен.
— Е, все пак той е мишената, а не тя.
— Права си.
— Мога да те оставя при колата ти, а после да те взема от мотела. Така ще имаме достатъчно време за душ и преобличане. Лично аз се нуждая от яко търкане, за да прогоня миризмата на смъртта, с която е пропито тялото ми.
— Пак няма да я прогониш — поклати глава Пулър.
— Но поне мога да опитам.
34
Пулър подкара към пощата, която беше близо до мотела. Пристигна няколко минути преди края на работното време, но те се оказаха достатъчни, за да облепи кашоните с етикети за специална пратка и да ги изпрати до Форт Гилъм. Дори му остана малко време за младата жена зад гишето, която го гледаше с открито любопитство.
— Работя в Отдела за криминални разследвания към армията — представи се той и показа служебната си карта.
— Знам — отвърна момичето.
— Откъде знаете?
— Живеем в малък град, а вие сте прекалено едър, за да останете незабелязан.
— Трябват ми сведения за една пратка.
— Каква по-точно?
Той обясни за препоръчаната пратка до семейство Халвърсън, доставена в понеделник от Хауард Рийд.
— Помня я — кимна момичето. — Хауард спомена за нея сутринта, когато дойде за дневната поща.
— За нас е много важно да разберем откъде е пристигнала пратката.
— За това ще ми трябва разрешението на началника — озърна се служителката.
— Добре.
— Ама той май си тръгна…
Пулър подпря едрите си ръце на гишето.
— Как се казвате?
— Санди. Санди Драйдъл.
— Слушай ме внимателно, Санди. Въпросната пратка може да се окаже важна улика, която ще ни насочи към убийците. Колкото повече се бавим, толкова по-далеч ще стигнат те. Трябват ми само името и адресът на изпращача.
— Разбирам. Но тук си имаме правила.