— Женските стандарти са далеч по-високи — успокои я Пулър. — Но защо тогава беше целият този вой от щаба на армията?
— Хей, аз съм само криминолог, а следователят си ти — игриво отвърна тя.
Той прекъсна разговора и се замисли. После погледна бележката и мислите му поеха в друга посока.
Очакваше обаждането на Коул, но тя мълчеше.
След известно време Пулър стана и излезе, като не забрави да заключи след себе си.
Запали мотора на малибуто, качи адреса на джипиеса и потегли.
35
Една изкривена и ръждясала пощенска кутия.
Това беше всичко на прашния път, който пресичаше гората.
Пулър беше изненадан, че подобно място може да бъде открито с помощта на джипиеса. Биг Брадър май наистина знаеше всичко.
Той спря на петстотин метра по-нататък, слезе от колата и тръгна из гората. Описа широк кръг, връщайки се обратно на запад, намери си място зад няколко дървета и огледа малката къща. Някъде в далечината се чуваше тревожното потракване на гърмяща змия, предупреждаващо някого за присъствието му.
Пулър остана неподвижен, приклекнал в храсталаците.
Отпред беше паркиран стар пикап. Встрани от къщата бяха струпани ръждясалите останки на друга кола близо до гараж със затворена врата. Следи от обитатели липсваха. Все още не беше достатъчно тъмно за включването на някакво осветление, въпреки че гората вече тънеше в полумрак.
Никакви звуци. Никакви хора.
Пулър не помръдваше.
Даваше си сметка, че човекът, който живееше в това затънтено място, едва ли може да знае нещо съществено за убийствата, случили се далеч оттук. Но все пак знаеше нещо, щом му беше изпратил бележка.
Анализът приключи. Възможните резултати бяха два: или щеше да получи някаква информация, или му бяха заложили капан. Второто биха могли да направят Дики и приятелят му, търсейки отмъщение, или някой, който имаше интерес да провали разследването.
Телефонът му завибрира. Той погледна дисплея и отговори с тих глас.
— Къде си, Пулър? — попита Коул.
— На адреса. В гората източно от къщата. А ти къде си?
— И аз съм в гората, но на запад.
— Страхотно. Виждаш ли нещо? От тук аз не виждам абсолютно нищо.
— Аз също.
— Знаеш ли кой живее тук?
— Не.
— На пощенската кутия няма име.
— Какво мислиш да правиш?
— Да разбера защо сме тук.
— Как?
— Нека го направим по най-простия начин. Аз се приближавам от изток, а ти — от запад. Спираме в края на гората и проверяваме ситуацията.
След тези думи той изключи телефона и тръгна напред с изваден пистолет. По всяка вероятност и кобрата на Коул беше в ръката й.
Телефонът му завибрира минута по-късно.
— На мястото съм — докладва Коул. — А сега какво?
Пулър не отговори веднага, зает да оглежда обстановката, разделяйки я на сектори. Талибаните и членовете на „Ал Кайда“ проявяваха голяма изобретателност в поставянето на капани за американските войници, като намираха начин да ги замаскират с присъствието на деца, жени, домашни любимци.
— Пулър?
— Чакай малко.
Той направи няколко крачки, вдигна глава и извика:
— Ехо? Има ли някой в къщата?
Не получи отговор. А и не го очакваше. Направи още две крачки, излезе на открито и тръгна напред, използвайки прикритието на стария пикап.
— Виждаш ли ме? — попита в мембраната той.
— Да, но не много добре.
— Нещо необичайно от твоята страна?
— Не. Според мен тук не живее никой. Къщата е на път да се срути.
— Идвала ли си някога тук?
— Само съм минавала. Едва днес забелязах отклонението на пътя. Какво става според теб?
— Остани на място, докато проверя нещо.
Той прибра телефона и продължи напред. Спря едва когато пред очите му се появи цялата предна веранда. Огледа я от всички страни, после измъкна оптическия мерник от джоба на якето си. Беше го взел от раницата си за всеки случай.
Нагласи оптиката и насочи мерника към верандата. Огледа я отново, този път сантиметър по сантиметър. Долната й част отново привлече вниманието му.
Няколко секунди по-късно извади телефона и тихо нареди:
— Залегни и не мърдай!
— Какво видя? Какво си намислил?
— Ако е онова, което си мисля, ще го чуеш ясно в следващите пет секунди — прошепна той.
— Пулър…