Следващата им спирка беше пред телена ограда с предупредителни табели. Зад нея се издигаше метална конструкция на няколко етажа, от които се спускаха улеи.
— Това е един вид мелница. Тук натрошават въглищата и ги товарят на камиони и вагони. Затова е прекарана и железопътна линия.
— Работят до късно — отбеляза Пулър, имайки предвид светлините на рампата и бръмчащите около мелницата камиони.
— Тук се работи двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Преди време прекратяваха работа привечер, но вече не е така. Времето е пари, а единствената им стока са въглищата. Условията са тежки, но местните хора са свикнали. Казват, че благодарение на въглищата получават ток за осветление и за работа на лаптопите. Поне така пише в рекламните брошури на компанията.
— Май мразиш всичко, свързано с мините — подхвърли Пулър.
— Не всичко — поклати глава Коул. — Те разкриват работни места, а освен това осигуряват електричество за целия щат. Но много хора са на мнение, че има и по-добри начини да се копаят въглища, и то без да се нанасят щети на природата. В определен момент щетите започват да надвишават ползите и същите хора ще ти кажат, че този момент отдавна е дошъл. Но какво ти пука, ако не си от тук и не ти се налага да ползваш черната вода в мивката си? Не ти падат скали върху покрива, децата ти не се разболяват от рак поради рекордни нива на замърсяване. Наричат ни Съединени американски щати, но май в нищо не сме единни. Апалачи доставя въглища на останалата част от страната, а след изчерпването на залежите ще изглежда далечна и непозната като Плутон. Но останалата част от страната не се интересува от това. Животът продължава. Такава е действителността.
— Какво беше отношението на баща ти? Очевидно е бил свестен човек.
— През по-голямата част от живота си търсеше залежи. Според мен в един момент е престанал да мисли за екологичните щети. Ако изобщо е мислил, разбира се…
— А Ранди?
— Какво за него?
— Той също е търсил залежи. И вероятно е бил добър в работата си. Но днес е извън релсите… — Пулър замълча за момент, после попита: — Той ли е авторът на първите заплахи срещу Роджър?
— Искам да ти покажа още нещо — каза Коул и включи на скорост.
41
Изминаха седем-осем километра, преди Коул да отбие на банкета. Тя слезе от пикапа, измъкна две работни каски иззад облегалката и подаде едната на Пулър.
— За какво ми е това?
— Отиваме при родителите ми.
Той нахлупи каската и я последва. Тя включи мощното фенерче, което беше взела от каросерията на пикапа. Тръгнаха по тясна покрита с чакъл алея в гората, която не след дълго се превърна в пътека от суха отъпкана пръст.
— Нормално трябва да поискаме разрешение и да ни дадат придружител — подхвърли през рамо тя. — Но да вървят по дяволите. В крайна сметка става въпрос за майка ми и баща ми.
Напуснаха пътеката, прекосиха някаква гола поляна и се озоваха пред телена ограда. Пулър се приготви да се покатери по нея, но тя го побутна към почти незабележим процеп.
— Ти ли го направи?
— Да, аз.
Преминаха през оградата и продължиха напред. Не след дълго Коул забави крачка. Бяха се озовали в края на гробищата.
— Отиваме на гробовете им, нали? — каза Пулър.
Тя кимна.
— Но защо тогава бяха тези усложнения?
— Трент купи района заедно с гробищата. Технически погледнато, то е частна собственост, следователно всеки, който иска да посети скъпите си покойници, трябва да поиска разрешение. Честно да ти призная, не мога да се примиря с това, въпреки че съм служител на закона.
— Разбирам. И аз бих постъпил като теб.
Поеха между надгробните плочи. След двайсетина крачки тя спря и насочи фенерчето си към две от тях.