— Мери и Самюъл?
Коул кимна.
— Ти си кръстена на него?
— Очаквали са момче. Но когато разбрали, че имат момиче, ме кръстили Саманта и решили да ме наричат Сам. Очевидно не са очаквали да имат и друго дете. Ранди, който е роден доста години след мен и Джийн, е бил нещо като изненада.
Пулър напрегна взор към датите, издълбани в мрамора.
— Да ти се стовари скала на главата — промърмори той. — Каква нелепа смърт!
Коул замълча. Когато проговори, гласът й прозвуча дрезгаво и приглушено.
— Искам да остана насаме с тях за малко.
— Разбира се.
Той се отдалечи на двайсетина метра и се зае да разглежда околните гробове. Гробището беше запуснато. Избуялата трева почти скриваше килнатите паметници, покрити с дебел слой прах. Но това не се отнасяше за гробовете на Мери и Самюъл Коул. Техните плочи бяха изправени, тревата наоколо беше оскубана, имаше свежи цветя.
— Хей!
Пулър рязко се завъртя и изтича при нея.
— Там има някой! — прошепна тя и посочи наляво.
Пулър напрегна поглед в мрака, сред който обикаляше лъчът на фенерчето й.
— Ето го! — извика тя и освети фигурата на мъж, който бягаше в източна посока. В следващия миг ченето й увисна от изненада.
— Ранди?
Фигурата бързо изчезна в мрака.
— Брат ти ли беше това? — попита Пулър.
— Да. Чудя се какво търси тук.
— Вероятно същото, което и ти. По време на вечерята каза, че трябва да посети разни места и да се срещне с някои хора. Може би е имал предвид, че ще дойде тук. — Замълча за момент и добави: — Да го настигна ли?
— Не. По-добре да си тръгваме.
Не след дълго спряха пред къщата й. Малибуто му беше на алеята.
— Искаш ли чаша кафе? — попита Коул. — Спомена ми, че ти помага да спиш по-добре. Джийн не ни предложи кафе, може би защото самата тя предпочита ликьор или редки видове чай, на които дори не мога да им произнеса имената. В момента обаче ми се пие едно силно черно кафе от любимата ми марка „Максуел Хаус“.
Пулър предпочиташе да се прибере в мотела, за да свърши някоя работа, и без малко да й го каже, но се овладя навреме и отвърна:
— Благодаря, това ми звучи добре.
Коул направи кафето и го наля в две големи чаши. Излязоха на задната веранда. Тя изрита обувките с високи токчета и разтри глезените си.
— Изненадан съм, че няма комари — обади се Пулър.
— Пръскам редовно — каза тя. — А по всичко личи, че и комарите не обичат въглищния прах. Освен това повечето водоизточници в района отдавна са запълнени с отпадъци и те няма къде да се развъждат.
Отпиха от чашите си.
— Благодаря, че ме остави да говоря за семейството си.
— Няма проблем. Понякога човек трябва да си излее душата.
— Но работата не чака. Извършителите на седем убийства и един бомбен атентат трябва да бъдат разкрити. Не мога да повярвам, че само допреди седмица се занимавах с пиянски скандали и воайори, а най-тежкото престъпление в района беше кражба с взлом, при която бяха отмъкнали микровълнова печка.
— Част от съзнанието ми непрекъснато е ангажирана с това — каза Пулър. — Включително и по време на вечерята.
— И какво казва съзнанието ти?
— Че имаме напредък.
— Защо?
— Защото някой се опита да ни убие.
— Какво следва от това?
— Ще продължаваме в същия дух. Но утре трябва да отскоча до Вашингтон.
— Какво? — каза с помръкнало лице тя. — Защо?
— Рейнолдс е бил служител на АВР. Трябва да проведа един-два разпита.
— Няма ли си хора за тази работа? Предполагам, че в армията е пълно със следователи.
— Има. Но са решили да не ги включват в това разследване.
— Не разбирам.
— Това е положението, Коул. Но ще се върна скоро.
Телефонът й иззвъня и тя го включи. Послуша известно време, зададе няколко въпроса и прекъсна линията.
— Шериф Линдеман.
— Какво каза?
— Не е доволен, че мирното му градче изведнъж се е превърнало в сцена на убийства и взривове.
— Това мога да го разбера.
— Изгасили са пожара. Онази къща не е обитавана от години. Липсват отпечатъци по бележката, която са пъхнали под вратата ти. За бомбите е използван динамит, а по мнението на сапьора детонаторите са били поставени професионално.
— Това е добре. Мразя да се разправям с аматьори, защото са непредвидими.