— Радвам се, че намираш нещо добро в подобни новини.
— Значи няма улики?
— За момента не.
— Трудно ми е да повярвам, че някой може да намери материали за две бомби и да ги заложи в онази изоставена къща, без никой да забележи.
— Тук експлозиви има навсякъде, Пулър. И много хора умеят да боравят с тях.
Той допи кафето си, остави празната чаша на страничната облегалка и се изправи.
— По-добре да тръгвам.
— Ами тръгвай.
— Благодаря за лекцията по въгледобив.
— Няма защо. Още ли се измъчваш заради онази жица?
Той не отговори.
— Странен човек си ти, Пулър.
— Наричали са ме и с по-лоши имена.
— Казах го като комплимент. В колко часа ще се срещнем утре? Закуската е от мен.
— Нека се наспим. Осем нула нула в „Яслата“.
42
Пулър изключи фаровете и измъкна пистолета си от кобура.
Прозорецът на офиса светеше. Отпред беше паркиран някакъв пикап. Беше решил да нагледа котарака на Луиза, но някой очевидно го бе изпреварил.
Тръгна безшумно напред. Очите му не пропускаха нищо. Вероятно щеше да се окаже, че тревогата е фалшива, но след опита да го взривят трябваше да внимава. Беше ясно, че бомбаджията знае къде е отседнал. Като нищо можеше да пробва още веднъж.
Спря пред пикапа, който се оказа празен. Отвори дясната врата и извади талона от жабката.
Клетъс Казънс.
Регистрацията не му говореше абсолютно нищо.
Обърна гръб на пикапа, бутна вратичката на ниската ограда и предпазливо надникна през прозореца на офиса. Вътре стоеше нисък младеж на двайсетина години с голям кашон в ръце.
Пулър завъртя топката на бравата. Не беше заключено. С рязко движение отвори вратата и насочи пистолета в главата на непознатия.
Младежът изпусна кашона.
— Не стреляйте, моля ви! — извика той.
Главата му беше бръсната. Имаше отпуснат корем и старателно подстригана козя брадичка. Изглеждаше готов да напълни гащите.
— Кой си ти, по дяволите? — попита Пулър.
Младежът трепереше толкова силно, че той наведе пистолета и измъкна значката си.
— Военен следовател! — обяви той. — Дай ми поне една основателна причина да не те гръмна! Какво търсиш тук?
— Баба ме помоли да дойда.
— Коя е баба ти? Със сигурност не е Луиза. Тя ми каза, че няма роднини тук.
— Наистина няма. Но е най-добрата приятелка на моята баба.
— Как се казваш?
— Уоли Казънс. Баба ми е Нели Казънс. Всички в Дрейк ни познават.
— В талона на пикапа пише Клетъс Казънс.
— Това е татко. Взех неговия пикап, защото моят е на ремонт.
— Добре, Уоли. Ще те попитам още веднъж: защо си тук и какво носиш?
Младежът посочи кашона, чието съдържание се беше изсипало на пода. Дрехи, Библия, няколко книги и снимки в рамки, куки за плетене и кълбета цветна прежда.
— Дойдох да взема тези неща — уплашено промълви той.
— Защо? Ще ги носиш на Луиза в болницата?
— Не, сър — объркано промърмори младежът.
— Какво тогава?
— Ще ги нося на баба ми.
— Значи събираш личните вещи на Луиза, за да ги занесеш на баба си? Това не е ли кражба?
Очите на младежа се разшириха.
— На нея вече няма да й трябват — изломоти той. — Мъртва е.
— Мъртва? — изненадано примигна Пулър. — Луиза е починала? Кога?
— Преди около три часа, сър. Казала на баба ми, че може да вземе тези неща след смъртта й. Вече ви споменах, че те бяха много добри приятелки. Горе-долу на една възраст са.
Пулър огледа още веднъж кашона и вдигна очи към момчето.
— Не си губиш времето, а? — процеди той. — Жената още не е изстинала!
— Не знаете ли, мистър?
— Какво да знам?
— Много хора тук не притежават нищо. Научат ли, че някой е умрял и няма роднини, вещите му изчезват за минути. Не сте ли виждали колко много изтърбушени къщи има в тоя град? Когато баба научи за смъртта на мис Луиза, тя ми каза незабавно да тръгвам насам и да прибера нещата й, преди да са изчезнали.
Пулър свали пистолета си.
— Как баба ти е разбрала, че Луиза е мъртва?
— Обадила се е в болницата.
— Познавам един човек, който се обади да пита за нея, и не му дадоха никакви сведения по телефона. Не ти вярвам.
— Леля ми е медицинска сестра там. Тя е съобщила новината на баба.