— Аз пък бях сигурен, че състоянието й се подобрява.
— И леля казваше същото. Но в един момент апаратите започнали да угасват, защото тя престанала да диша. Леля ми твърди, че това често се случва с възрастни хора. В някакъв момент просто се предават и искат да умрат. Сигурно са уморени от живота…
Пулър разгледа съдържанието на кашона и бързо установи, че няма нищо ценно. Една от снимките привлече погледа му. На нея бяха две млади жени, облечени с тесни блузи, клош поли и розови обувки с токчета. Косите им бяха тупирани и наподобяваха гнезда на диви пчели. На обратната страна беше изписана датата.
Ноември 1955.
— Едната баба ти ли е? — подхвърли той.
— Да, сър. Тази с тъмната коса. — Пръстът на младежа докосна блондинката вляво, която се усмихваше дяволито. Изглеждаше готова да превземе света. — А това е мис Луиза.
— Ще вземеш ли и котката? — попита Пулър.
— Няма начин. Баба гледа три кучета, които ще й видят сметката. — Очите му се спряха на пистолета. — Може ли вече да си тръгвам?
— Да, върви.
Уоли вдигна кашона.
— Предай на баба ти моите съболезнования за смъртта на приятелката й.
— Благодаря. Как се казвате?
— Пулър.
— Ще й предам, мистър Пулър.
Няколко секунди по-късно моторът забръмча и пикапът бавно напусна паркинга. Пулър огледа помещението. От съседната стая дочу мяукане. Влезе в нея. Котката лежеше по гръб на неоправеното легло. Той провери паничките с храна и вода и кутията, изпълняваща ролята на тоалетна. Животното не беше хапнало почти нищо. Може би не искаше да яде преди завръщането на господарката си. Което означаваше, че скоро и то ще се пресели в отвъдното. Изглеждаше доста старо. Вероятно котешките му години се равняваха на възрастта на Луиза.
Пулър седна на леглото и огледа мизерната обстановка, която нямаше нищо общо с оптимизма на усмихнатото момиче от снимката, направена през 1955-а. Тъжна история. Нима бе възможно да те оберат до шушка още преди да са те положили в гроба?
Той почеса котката по корема, стана и излезе.
Извади ролка жълта лента от багажника и я опъна пред входа на офиса, като преди това го заключи.
Лентата се виждаше отдалече и посланието й беше ясно: НЕ ВЛИЗАЙ!
Тръгна към своята стая, гледайки в краката си. Търсеше жици и подменени плочи, но не откри нищо. Взе един камък от цветната леха, която обикаляше паркинга. Претегли го в длан, а след това го хвърли към вратата и приклекна зад колата си. Камъкът удари вратата и падна пред нея. Не се случи нищо. Избра си още един и се прицели в топката на бравата.
Отново нищо.
Той извади от раницата си дълга телескопична палка, която приличаше на въдица. Подвижните щипки в горния й край можеха да задържат най-различни дребни предмети. Затъкна ключа на стаята в една от тях, разгъна палката и се огледа. Наоколо беше пусто.
Пъхна ключа в ключалката, превъртя го и бутна вратата с върха на палката.
Отново нищо. Нито експлозия, нито огнено кълбо.
Той прибра палката, заключи колата и влезе в стаята си. Остана неподвижен в продължение на няколко секунди, докато очите му свикнат с мрака.
Всичко изглеждаше наред. Въпреки това провери с фенерчето малките капани, които беше заложил. Бяха непокътнати.
Затвори вратата, светна лампата и седна на леглото. В главата му отново изплуваха претърпените провали. Не забеляза навреме жицата, задействала детонатора. Не успя да спаси Луиза.
Погледна часовника си и се запита дали да се обади на Коул. Тя вероятно вече спеше. А и какво точно щеше да й каже?
Легна по гръб, без да изпуска пистолета. Той щеше да остане в ръката му през цялата нощ.
Джиесемът му зажужа. Погледна дисплея и простена.
— Здравейте, сър.
— Лоша работа, стрелецо — рече баща му.
— Какво се е случило, сър?
— От Върховното командване не идват никакви заповеди, а това означава свободна съботна нощ. Какво ще кажеш да се съберем и да си спомним за старите времена? Можем да хванем някой транспортен самолет, който излита за Хонконг. Знам някои местенца там със страхотни мацки.
Пулър развърза връзките на маратонките си и ги изрита от краката си.
— Давам наряд, сър — отвърна той.
— Можеш да се смениш, войниче. Това зависи единствено от теб.
— Специална заповед, сър. Директно от щаба.
— Защо аз не знам нищо за нея? — изтъня гласът на генерала.
— Прескочили са местното командване, сър. Не попитах защо. Служа в армията и съм длъжен да изпълнявам заповедите на висшестоящите.