— Ще звънна, където трябва. Това трябва да се прекрати. Ако още веднъж ме прескочат, ще ги разкатая!
— Да, сър. Разбрано, сър.
— Тежко им!
— Да, сър. Желая ви приятно прекарване в Хонконг.
— А ти се дръж, стрелецо. Пак ще ти се обадя.
— Разбрано, сър.
Баща му прекъсна връзката, а Пулър се запита дали отново не са му спрели хапчета за сън. Обикновено по това време той спеше непробудно, но вече два пъти му беше звънял през нощта. Трябваше да провери какво се е случило.
Съблече ризата и панталоните си и се отпусна на леглото.
При всяко подобно обаждане изпитваше чувството, че някой му отнема част от действителността. Опасяваше се, че ще настъпи момент, в който ще повярва на всичко казано от баща му — че отново е на служба и командва корпус и че той, неговият син, е един от стотиците негови войници.
Някой ден, но не и днес.
Той изгаси лампата и затвори очи. Нуждаеше се от сън и сънят дойде. Но този път спеше леко. Щяха да са му нужни три секунди, за да се събуди, прицели и стреля.
Сънува престрелки, бомби, разкъсани тела.
Сякаш изобщо не беше напускал Афганистан.
43
Пулър беше готов още в шест — изкъпан, обръснат и облечен.
Седна на верандата пред офиса на Луиза с чаша кафе, което си беше направил сам. Никой не беше преминавал отвъд жълтата лента.
Осем нула нула в „Яслата“ означаваше яйца, шунка, овесени ядки и още кафе. Коул отново беше в униформа и женствеността й беше скрита под полиестер, полицейска екипировка и черни обувки с нисък ток.
— Снощи е починала Луиза — информира я Пулър.
— Не знаех! — каза Коул и вилицата й замръзна във въздуха.
Той й разказа за посещението на Уоли Казънс в мотела, а тя потвърди, че Луиза и баба му са стари приятелки.
— Сутринта звъннах в болницата и се представих за внука й — добави той. — Казаха ми, че е починала в съня си.
— Предполагам, че това не е чак толкова лошо — рече Коул.
„Със сигурност е по-добро, отколкото да те размаже скала в собствената ти кола“, помисли си той.
— Кой ще я погребе, след като няма роднини тук? И какво ще се случи с мотела?
— Спокойно, ние ще се погрижим за всичко. Дрейк отдавна не е някогашното приветливо градче, но тук все още се намират и благородни хора.
— Добре — кимна той и отпи глътка кафе. — А наистина ли има и други — такива, които светкавично ограбват имуществото на мъртвите?
— Не бих казала, че Казънс е сгрешил — сви рамене тя. — Когато хората нямат нищо, те вършат странни неща.
— Като онези, които живеят около бетонния купол?
— Признавам, че част от тях действително плячкосват из района. И понякога задигат вещи на живи и здрави хора. На наш език това се нарича обир, взлом или тежка кражба и извършителите си плащат цената.
— Със затвор?
— Понякога и със затвор.
Пулър набоде късче омлет на вилицата си. Вече беше успял да докладва за последния развой на събитията на командира си в Куонтико.
— Очевидно си ядосал някого — каза Дон Уайт, когато научи за бомбения атентат.
— Така е, сър — беше отвърнал Пулър, без да споменава нищо за подкрепление. Началството щеше да реши дали да му изпрати хора. Той нямаше никакво намерение да се моли.
Освен това успя да си купи билет за един полет от Чарлстън до Вашингтон по-късно през деня. В Пентагона го чакаше сериозно проучване на дейността на полковник Матю Рейнолдс, а по-късно възнамеряваше да отскочи и до дома му във Феърфакс. Всъщност той беше намекнал за изпращането на друг специален агент на местопрестъплението, който несъмнено би могъл да контролира разследването не по-зле от него. Но Уайт веднага му даде да разбере, че засега шоуто е изцяло негово — поне що се отнасяше до американската армия.
— Колко дълго ще останеш във Вашингтон? — попита Коул.
— Не съм сигурен. Зависи какво ще открия. Но не повече от два дни.
— Нещо ново от любимата ти лаборатория във Форт Гилъм?
— Нищо, ако питаш за лаптопа и куфарчето. Останалите неща вероятно са получили току-що и ще им трябва малко време. Днес отново ще им се обадя и ще те уведомя, ако са открили нещо.
— А какво става с онази компания за изследване на почвата от Охайо?
— Работното им време започва в девет нула нула. Възнамерявам да се свържа с тях в девет нула пет.