Ранди извърна глава и разтърка слепоочията си.
— Май наистина трябва да отидеш на лекар.
— Да бе.
— Е, както искаш. Ако нещо с главата ти не е наред, забавянето само ще усложни нещата.
— Ще рискувам по този въпрос.
— Твоя работа. Забелязах, че гробовете на родителите ти са най-поддържаните в цялото гробище. Ти ли се грижиш за тях или Сам?
— И двамата.
— Тя ми каза, че върху колата им е паднала скала при поредното взривяване.
Ранди кимна, извърна глава и избърса с юмруци внезапно овлажнелите си очи.
— Отиваха у Джийн, а хората на Трент взривяваха в района. Тази скала прелетяла чак до пътя.
— И ги е убила.
— Да, на място. Докторът каза, че не са страдали, защото всичко се е случило за секунда. Открихме ги доста по-късно.
— Кой ги откри?
— Аз.
— Каза, че са пътували към Джийн. Имаш предвид към старата им къща?
Ранди кимна.
— Защо са отивали там?
— Имах рожден ден — промълви младежът. Толкова тихо, че Пулър едва го чу. — Джийн ми беше организирала парти.
— Значи са загинали на рождения ти ден?
— Да. — Главата на младежа клюмна. — Мога да ти кажа, че това беше един адски гаден подарък. От тогава насам не си празнувам рождения ден.
— Как ги откри?
— Когато се забавиха, започнахме да им звъним на джиесема, но никой не отговаряше. Разделихме се и тръгнахме да ги търсим. Имаха възможност да дойдат по три пътя. Тук обаче пътищата непрекъснато се затварят за ремонт и човек никога не знае откъде може да мине. Затова трябваше да проверим и трите. Сам пое по единия, Джийн по другия, а за мен остана третият… истинският… — Ранди отново изтри сълзите си с юмрук.
— Къде беше Роджър, докато се случваше всичко това?
— Остана си у дома, за да се напие. — Той бавно поклати глава. — И знаеш ли какво ми каза, след като разбрахме за смъртта им?
— Какво?
— „Случват се и такива неща“. Това ми каза копелето! „Случват се и такива неща“!
— Съжалявам, Ранди — каза тихо Пулър. — Трудно се преживява толкова ужасно нещо. Успокой се сега.
— Добре съм.
— Вярваш ли си?
— Да, вярвам си. Човек не може да си избира роднините, по дяволите! Просто трябва да се оправя с тези, които има.
„На мен ли го казваш“, помисли си Пулър.
— А как го прие Джийн? — попита на глас той.
— По свой начин. Занимава се с нещо, все гледа да е заета. Беше съсипана не по-малко от нас, но тя има семейство и деца, за които да се грижи, има за какво да живее…
— А ти? Животът е пред теб.
— Мислиш ли?
Тонът, с който го каза, накара Пулър да се вгледа в очите му.
— Може би си решил да го прекратиш преждевременно. Веднага ще ти кажа, че това е голяма глупост.
— Ами. Едва ли заслужавам някой да скърби за мен.
— Ти ли си автор на последните заплахи срещу Роджър?
— Дори не знаех, че го заплашват. Как върви твоето разследване?
— Май целият град говори за него.
— Горе-долу.
— Върви бавно.
— Е, не е лесно да разбереш защо са избили всички тези хора.
— Ти познаваше ли Ерик Тредуел или Моли Битнър?
— Почти не.
— Или си ги познавал, или не си. Кое от двете, Ранди?
— Поздравявахме се, това е всичко.
— А случайно да си ги познавал достатъчно, за да подозираш, че правят дрога? И дори, че я продават?
— Няма такова нещо. Освен това не си падам по дрогата, за да се интересувам. Предпочитам да се дрогирам с бира. — Той погледна през рамо към офиса на мотела. — Хубаво е, че си помогнал на Луиза.
— Всеки друг на мое място би направил същото.
— Може и да си прав. А Сам е добро ченге и със сигурност ще ти помогне в разследването.
— Тя вече ми помага.
— Джийн ми каза за бомбата. Спасил си й живота.
— Без малко да не успея. Беше на косъм.
— Поне в моите представи си оставаш герой. Със сестра ми не си говорим много-много, но аз наистина се гордея с нея.
— Ами кажи й го. Животът е кратък.
— Може би ще й го кажа.
— Не искаш ли да се сдобриш с роднините си, Ранди?
Младежът се изправи.
— Не съм сигурен, Пулър. Просто не съм сигурен.
— Рано или късно трябва да направиш своя избор.
— Знам.
След тези думи Ранди се обърна и се отдалечи в посоката, от която беше дошъл.