Основният ресторант се намираше вдясно от стълбите, а вляво беше рецепцията. Пулър продължи нагоре по стълбите.
Нарочно беше дошъл по-рано. Винаги беше предпочитал той да намира хората, а не те него.
На втория етаж спря и се огледа. Тук имаше помещения за срещи и места за хранене. На третия етаж се помещаваше библиотеката с прочутата надупчена от куршуми маса, използвана като щит от американските войници по време на някаква престрелка в Куба преди повече от сто години.
Но на втория етаж имаше и още нещо, което привлече вниманието на Пулър.
Бар.
Зад остъклената врата седяха четирима мъже. Един с армейска униформа, друг от военноморския флот, плюс двама цивилни с костюми и разхлабени вратовръзки. Всички се бяха надвесили над някакви документи. Вероятно делова среща, която завършваше в бара.
Беше очевидно, че никой от тях не е авторът на тайнствения есемес.
Пулър се огледа за наблюдателен пункт и го откри почти веднага. Тоалетната в дъното на коридора имаше нещо като малко антре с отворена врата и голямо огледало на насрещната стена. Пулър се изправи пред него и установи, че входът на бара се вижда отлично.
Тактиката беше ясна: ако някой тръгнеше към тоалетната, той щеше да се направи, че излиза. При обратния случай щеше да оправя униформата си пред огледалото или просто щеше да мърмори нещо в мембраната на телефона си.
Погледна часовника си.
Точно седем.
После я видя.
Беше в униформа, както очакваше. Допусна подобен вариант още докато изучаваше краткия текст на дисплея. Военните винаги бяха лаконични и точни. Това бе важна част от обучението им.
Жената беше средна на ръст, на трийсет и няколко години, слаба и стройна, с къса тъмна коса и миловидно лице. Носеше очила с телени рамки и беше облечена в тъмносиня униформа. В дясната си ръка стискаше армейско кепе. Пулър не пропусна да забележи сребристите нашивки на младши лейтенант. Офицерите в американската пехота бяха два вида: произведени и назначени. Тази жена беше произведена, а това означаваше, че е по-старша от него. Заповедта й беше подписана лично от президента на САЩ, докато тази на Пулър — от министъра на отбраната. Ако някога бъдеше издигнат до старши офицер по назначение, неговата заповед също щеше да бъде подписана от президента. Но поради особената йерархична структура в армията, той пак щеше да остане по-младши по ранг от истински произведените офицери. За разлика от него те бяха завършили Уест Пойнт или някоя друга престижна школа. Той беше обикновен експерт и винаги щеше да си остане такъв, докато произведените офицери имаха възможност да стигнат до върха в кариерата си. Точно като онези, които командваха армията от доста време насам.
Жената надникна през остъклената врата.
Четири големи крачки бяха достатъчни на Пулър да застане до нея.
— Желаете ли да поговорим на спокойствие, лейтенант?
Тя рязко се завъртя. Единствено доброто военно обучение й помогна да потисне вика на изненада, заменяйки го с рязко поемане на дъх.
Тя вдигна глава да го огледа. Уставът не позволяваше на жените в униформа да носят токчета, по-високи от седем сантиметра. Тя се беше възползвала именно от тази височина, но въпреки това изглеждаше като дете до него.
Пулър не дочака отговор и очите му се плъзнаха към табелката с името, окачена на десния ревер.
— Лейтенант Стрикланд? Вие ли искахте да говорите с мен?
Очите му се плъзнаха вляво и огледаха орденските ленти. Нищо особено, както можеше да се очаква. Забраната за участие на жени в бойни операции силно ограничаваше възможностите им за военни отличия. Нямаше ли кръв, нямаше и слава.
Той забеляза как очите й се разширяват при вида на неговите ленти. Очевидно беше в състояние да оцени богатия му боен опит.
— Лейтенант Стрикланд? — повтори по-меко той. — Вие ли искахте да поговорим?
Тя срещна погледа му и поруменя.
— Съжалявам, не очаквах, че… Искам да кажа…
— Не обичам да ме намират, лейтенант — поясни Пулър. — Предпочитам аз да намирам.
— Да, разбира се. Вече се убедих в това.