— Искате ли нещо за пиене? — попита. — Предлагаме кафе и вода. Кафето е гадно, а водата е от чешмата. Миналата година решиха, че „Диър Парк“ е прекалено скъпа за нас. Направо са полудели на тема бюджетни съкращения. Очаквам всеки момент да ни вземат и оръжието.
— Не, благодаря — отвърна Пулър и погледна папката. — Всичко това за мен ли е?
— Всъщност не — отвърна мъжът, почука с пръст по корицата и протегна ръка. — Казвам се Джо Мейсън.
— Джон Пулър.
— Това вече го знам — кимна Мейсън. — Как вървят нещата в Западна Вирджиния?
— Предполагах, че на това дължа честта — отвърна с лека въздишка Пулър. — Нещата не вървят особено добре, но предполагам, че вие вече сте информиран.
— Ако искате, можете да се обадите на своя началник. Дон Уайт е свестен човек.
— Да, искам.
— Ами тогава направете го — кимна Мейсън, измъкна телефона си и му го подаде. — По-добре да приключим с формалностите още сега, за да имаме време за истински важните неща.
Пулър набра номера. Дон Уайт му даде кратки сведения за Джо Мейсън и го посъветва да му сътрудничи.
Разговорът приключи. Пулър върна телефона и отново погледна папката.
— Предполагам, че сега е мой ред да получа информация — каза той.
— И аз мисля така, Пулър.
— Взехте ли решение?
— От събраните сведения за вас личи, че сте отличен служител. Истински патриот, упорит като булдог, който никога не изпуска това, което е захапал.
Пулър го гледаше и мълчеше. Сега най-важното беше да мълчи и да слуша.
— Там се създаде ситуация, Пулър — продължи Мейсън. — Звучи изтъркано, нали? Но лошото е, че нямаме представа за каква ситуация става въпрос. — Той вдигна очи от папката и го погледна. — Питам се дали ще можете да ни помогнете?
— Това ли е причината за интереса на министъра? Защо тогава изпратиха само мен?
— Министърът проявява интерес, защото ние проявяваме интерес. Засега вие сте единственият следовател на място, но по случая работят и други хора, и то не само от МВС.
— АВР, доколкото ми е известно.
— Не бих се съгласил с това мнение.
— ФБР?
— ФБР се занимава с всичко, независимо дали това ни харесва или не.
— Добре, ясно — кимна Пулър. — Имате ситуация, но не знаете каква. Честно казано, винаги съм си мислил, че МВС се занимава с далеч по-важни неща.
— Съгласен съм, но има и изключения.
— Например?
— Един разговор, прихванат от АНС преди два дни. Ще познаете ли откъде е проведен?
— От Дрейк, Западна Вирджиния.
— Точно така.
— Мислех, че Агенцията за национална сигурност има право да подслушва само международни разговори, но не се занимава с разговорите, имейлите и есемесите на американските граждани.
— В общи линии това е вярно.
— За какво става въпрос в този разговор?
— Преди всичко е бил проведен на език, който не се използва по места като Западна Вирджиния.
Пулър изчака по-нататъшни обяснения, не ги получи и малко раздразнено попита:
— Диалект от Ню Джърси… от Бронкс?
— Опитайте още веднъж, по на изток…
— Арабски?
— Дари. Вероятно ви е известно, че това е един от основните езици, използвани в Афганистан.
— Известно ми е — кимна Пулър. — Значи Афганистан. Превод?
— Част от текста гласи: „Решителният час е близо“. Всички трябвало да бъдат готови да раздадат правосъдие.
— А вие го тълкувате като предстоящо нападение срещу Съединените щати?
— Затова ми плащат, Пулър. И за да предотвратявам подобни нападения.
— С какво привлече вниманието ви този разговор? Хората постоянно дрънкат глупости, които не означават нищо. Включително и онези, които говорят на дари.
— Разговорът е бил кодиран, и то не с някой от онези компютърни алгоритми, които се срещат навсякъде в интернет, а с професионален шифър. Моите хора твърдят, че той е бил създаден от КГБ по време на Студената война. Вече знаем, че талибаните го използват за контакти със своите спящи клетки в чужбина. Предполагам, че са се добрали до него отдавна, още по време на съветската окупация.
— Талибани, които използват шифър на КГБ за разговор, проведен от Западна Вирджиния — обобщи Пулър. — Очевидно това е новост за вас. Но сте успели да го разбиете, така ли?