— Да, късно е.
— Разговорът със сигурност се подслушва — подхвърли брат му, после с дълбок баритон добави: — Ало, чува ли ме добре дежурният по слухтенето? Питам, защото, ако има смущения от технически характер, ние с брат ми възнамеряваме да обсъдим някои детайли, свързани с унищожението на света!
— Престани, Боби! — бързо каза Пулър. — Могат да ни прекъснат!
— Могат, но няма да го направят. Какъв друг избор имат?
— Ходих да го видя.
Това не беше никакъв код между тях. Просто бяха отвикнали да го наричат по име.
— Е, как е той? — стана сериозен Робърт.
— Не много добре. Нещата вървят към влошаване.
— Продължава да халюцинира за звездите?
— Да.
— Иначе?
— Здрав като бик. Като нищо ще изкара до сто.
— Друго?
— Има проблем.
— С какво?
— С обвиненията. Пак заради звездите.
Изобщо не му пукаше, че някой ще разбере за кого говорят. Технически погледнато, разговорът им се смяташе за поверителен — разбира се, ако не засягаше конкретно теми, свързани с престъпления.
— Предполагам за една от тях — рече Робърт.
— Точно така.
— Все още ли вярва в това? Оттогава са изминали години.
— Не и за него.
Ясно долови тежката въздишка на брат си.
— Мислех да не ти казвам — добави Пулър.
— Защото няма значение?
— Нещо такова. Май наистина не трябваше да ти казвам.
— Напротив, радвам се, че ми каза. — Робърт замълча за момент и смени темата: — Интересен ли е случаят, по който работиш?
— И да, и не. Ще ми се да ти разкажа за него, но няма как.
— Е, добре. Желая ти късмет. Бих се обзаложил, че ще спечелиш.
Размениха си още няколко незначителни реплики и разговорът приключи. Заковал поглед в телефона, Пулър си представи как отвеждат брат му обратно в килията. Нямаше какво да прави, освен да чака едночасовата разходка на следващия ден. И следващото обаждане на брат си. Или следващата визита. Никаква възможност за контрол. Абсолютно нищо в сегашния му живот не зависеше от него.
58
Рано сутринта на другия ден самолетът излетя от „Дълес“ и започна да набира височина. Пулър изпи бутилка минерална вода и извърна глава към прозорчето. Остана в тази поза през по-голямата част на краткия полет. Погледна часовника си. 6:00 ч. През нощта беше направил опит да поспи, но този път дори армейският тренинг не му помогна да се избави от мислите си.
След по-малко от час кацнаха в Чарлстън и той продължи с чакащото го на паркинга малибу. Пристигна в Дрейк навреме за закуска, звънна на Коул и се насочи към „Яслата“. Там изпи две големи чаши кафе и си поръча най-богатата закуска в менюто.
— Гладен ли те държаха в столицата? — подхвърли Коул, след като им сервираха.
Той наряза палачинката в чинията си и я покри с част от омлета.
— За последен път май ядох вчера сутринта…
Тя отпи глътка кафе и захапа препечена филийка.
— Успешно ли беше пътуването?
— Да. Имам да ти разказвам много неща, но не тук.
— Важни ли са?
— Иначе не бих ти губил времето. Нещо ново тук?
— Изпратих съдебната заповед по факса — кимна тя и сложи на масата няколко листа хартия. — А това са резултатите от почвените проби.
— И? — Пулър остави вилицата си.
— Не съм научен работник — сви рамене тя.
— Дай да погледна.
Коул плъзна листовете по масата и каза:
— Първите две страници съдържат юридически увъртания, които имат за цел да им покрият задниците, ако докладът им се окаже погрешен и резултатите от него попаднат в съда.
— Много успокоително — промърмори Пулър, прелисти на трета страница и се зачете.
— Аз също не разбирам нищо от наименования като апатит, марказит, галенит, сфалерит и още куп непонятни термини — подхвърли след известно време той. — Но със сигурност имам представа какво е уран.
— Не бързай да се правиш на всезнайко — веднага го попари Коул. — В петдесет и три от всичките петдесет и пет окръга на Западна Вирджиния има залежи от въглища, а там, където има въглища, има и уран. Нивата на радиоактивност обаче са незначителни. Хората вдишват уранови частици с години, но въпреки това се чувстват добре. Референтните данни в доклада сочат, че радиоактивният фон около находищата има естествен произход и е в границите на нормалното.
— Сигурна ли си? Нали току-що заяви, че не си научен работник?