— Ами жената не обича да опушвам къщата.
— А къде е тя? — попита Коул.
— Още е в леглото. Артритът я измъчва най-много сутрин. Става чак по пладне, когато дойде време за обяд. Ако искате съвет от мен, изобщо не остарявайте.
— Но алтернативата не е особено привлекателна, нали? — подхвърли Пулър, направи бързи изчисления наум и добави: — Забелязахте ли нещо необичайно в неделя вечерта? Чухте ли нещо, например изстрел?
— Слухът ми хич го няма, синко. А в неделя вечерта бях гушнал порцелана, защото стомахът ми се разбунтува срещу вечерята, която приготви жената… Напоследък това ми се случва все по-често. Така и не стигнах до верандата. Вече го казах на тази млада дама, която ме разпитва в понеделник. А жената си спеше. Изобщо не се вълнуваше от мъките ми.
— Ясно. А бяхте ли на верандата в понеделник през нощта?
— Да. Напоследък ставам все по-рано, въпреки че си лягам късно. Няма смисъл да си губя времето в сън, тъй като рано или късно ще легна завинаги в сандъка. Най-приятно ми е призори. Има хладен ветрец, по тревата и дърветата виждам мънички капчици роса. Много е хубаво.
— Да сте видели нещо необичайно в понеделник през нощта?
Старецът натика салфетките в джоба си и енергично разтърка брадичката си. Сякаш искаше да я полира.
— Видях теб — ухили се той и посочи Пулър, а след това се извърна към Коул. — А после и нея. Бяхте тръгнали на обиколка из гората. Технически погледнато, това се случи във вторник рано сутринта.
— Издирвахме един човек. Стори ни се, че зърнахме някакъв мъж, който побягна бързо. Вие видяхте ли го?
— О, да — кимна Дъгет. — Тичаше бързо. Явно добре познаваше пътеката, която минава отзад.
— Но защо не ми го казахте, мистър Дъгет? — почти простена Коул.
— Ама това се случи, след като ме разпитахте. Щях да дойда да ви кажа, ако знаех, че има някаква връзка с убийствата. — Старецът замълча за момент, после тихо попита: — А има ли?
— Можете ли да опишете този човек? — пренебрегна въпроса му Пулър.
— Със сигурност беше мъж. Висок, но не колкото теб, синко. С широки рамене и гола глава. Млад, ако се съди по начина, по който се движеше. На лунната светлина успях да забележа някакви белези по ръката му. Черни, като от изгорено.
— Значи е бил по къс ръкав?
— По-скоро с потник.
— Имате добро зрение — похвали го Коул. — Особено предвид тъмнината и разстоянието.
— Благодарение на лазера — отвърна Дъгет и вдигна показалец към очите си. — След операцията виждам добре на повече от двайсет метра. А онзи беше по-близо.
— Местен ли беше според вас? — попита Коул.
— Не мога да кажа. Вече споменах, че знаеше пътя. Струва ми се, че ще мога да го разпозная.
— Кажи им и останалото, Джордж.
В стаичката връхлетя инвалидна количка, на която седеше възрастна жена с розов пеньоар и подути крака, напъхани в прекалено тесни чехли. Пулър забеляза, че на главата й има къса сива перука. Жената тежеше поне сто килограма и изглеждаше точно толкова болнава, колкото и съпругът й. Артритът обаче не й пречеше да управлява количката, която след две-три умели маневри спря на сантиметри от стола на Пулър.
— Аз съм Ронда, по-добрата му половинка — представи се тя.
— Джон Пулър, следовател — отвърна той и любопитно добави: — Споменахте „останалото“. Какво имате предвид?
Джордж Дъгет прочисти гърлото си и хвърли недоволен поглед към жена си.
— Други неща, които видях — промърмори той.
— Видяхме — поправи го тя и дари Пулър с тържествуваща усмивка. — Аз бях на прозореца.
— Защо? — попита Коул.
— Защото съпругът ми има навик да заспива, докато дими с раковите си клечки! Аз обаче не го изпускам от очи, защото като нищо може да се подпали.
— Никога не съм се подпалвал — с достойнство възрази Дъгет.
— Само защото вече петдесет и шест години се радваш на грижите на любяща съпруга! — отсече Ронда.
— А какво видяхте? — попита Пулър.
— Нищо особено — нервно отвърна Джордж.
— Напротив — изсумтя Ронда и се обърна към Коул. — Видяхме онзи полицай, дето го убиха.
— Лари Уелман? — разшириха се очите на Коул. — Какво правеше?
— Обикаляше около къщата и я оглеждаше.
— Това му е работата. Беше дежурен.