Плисна се още веднъж и гордо-гордо затрака с налъмите към вратата.
Ей тази сценка си спомня тя сега и съвсем се развеселява. Затваря прозореца и слиза до кухнята да вземе вечерята си. Из коридора трополят хора, по стълбите мъкнат куфари, в двора дрънкат звънци на брички и каруци, някой в тъмното се обажда:
— Здравей, Тинке! Как си!…
През прозорчето на кухнята тя надниква в „ресторанта“, отделен от кръчмата със стъклена врата. Цялото помещение е пълно с глъчка, тракане на чинии и чаши, одимено от тютюн и мирис на гозби. Тинка търси с очи познати. Ето ги, те са дошли вече, повечето от търговските пътници, най-приятните гости на хотела. Това е началото на техния сезон. През цялата есен, зима и пролет те ще пристигат и заминават със своите грамадни, тежки чанти, опасани с ремъци, с яки куфари, издути от всевъзможни мостри. Те идват почти от най-различните краища, шумни, щедри, гуляйджии, и носят единственото разнообразие в прихлупените дни на хотела. Тинка е приятелка с всички. Те са простички, добри, весели, познават сума градове и хора и умеят да разказват интересни неща.
Тука е вече Попето, приличен на мишка — дребен и дълголик, със своите шарени селски кърпи и басми. Ето го и куция Паламаров с ножчета за бръснене и целулоидни изделия. Дошъл е и Лалю Габровеца, помъкнал два куфара кожени дамски чанти и портмонета.
Тинка им кима приветливо през прозорчето:
— Добре дошли! Добре дошли! Ами де останаха другите — Събчо, Каракаш?
— Идат, идат… Утре, други ден и те ще довтасат — отвръща Паламаров. — Завчера се срещнахме с Каракаша на старозагорската гара: „Довиждане, кай, на панаира!“
Тинка взема чинията си и парче хляб и тръгва за горе. Лицето и е спокойно. Не й трябват другите, тя искаше да знае само за Каракаш. Утре, други ден! Е, сполай на бога! Вече толкова месеци чака тя тоя панаир. Сяда на леглото си в тясната стаичка, в която мирише на „Парфюм д’авантюр“, гледа набодените по стената картички-снимки и не ги вижда. Откъм стаите долита заглушен, престорен вик на Ленчето, преплетен със смутен мъжки говор. В прозорците потракват капки дъжд. Един автомобил долу бучи и не тръгва. Тя седи така, като унесена, и забравя да се храни.
Откога познаваше тя Каракаша — тоя висок, прехвърлил отдавна четиридесет години мъж, с червено рождено петно по цялата лява буза, в стара полушубка, с агнешка кожа на яката? Тя не може да си спомни добре, струва й се, че винаги го е знаела, има го отдавна като съвсем свой човек. Когато видеше поприведената му фигура, натоварен с чанта, на която бяха залепени буквите Д. М. С. — той предлагаше конци и прежди от тази фирма, — когато чуеше сипкавия му глас и зърнеше сивите, сякаш избелели очи, винаги й ставаше драго. Чуден човек беше тоя Каракаш! Всички други тук и викаха „Тинке“, само той не можа да се научи и казваше „Тинко“. Дори и от това й ставаше хубаво. Една вечер, в началото още, когато другите се бяха прибрали, той се вмъкна на пръсти в стаята й. Ръцете му потреперваха, очите гледаха трескаво-неспокойни, той се усмихваше гузно и ослушвайки се към вратата, пристъпи и се опита да я прегърне. Тинка стана, прибра косите си, готова. Той рече да свали палтото си, забърка смутено в джобовете и оттам паднаха на земята две фотографии снимки. Мъжът се наведе да ги прибере, дигна се бавно, едва-едва, и когато обърна лице, в погледа му светеше някакъв влажен блясък. Той беше целият червен, като петното на бузата си, бързо облече палтото и седна на леглото до разсъблечената жена. Тя го погледна учудено, почака малко и после рече нетърпеливо:
— Е?
Той дишаше тежко, мълчалив и сгърбен, и двете картички в ръцете му трепереха.
Жената втори път се обади:
— Ха де! Какво чакаш? Хайде, че ми се спи!
Той въздъхна дълбоко, обърна се към нея и тихо рече:
— Легни си, Тинко! Аз ще си ходя.
Тя кипна:
— Ама ти за подигравка ли ме имаш?
Той отново кротко я погледна и подаде картичките:
— Виж, тук съм аз с моята госпожа. А пък това момиче — е моето момиче. Ученичка. На седемнадесет години.
Той млъкна за минута, сетне продължи:
— Ти не се сърди, Тинко. Вземи — той сложи в ръката й сто лева, — купи си едни чорапи от мене. Не ща да смяташ, че Каракаш се подиграва с тебе. Ха лека нощ сега! Спи си, спи!…
Стана прегърбен и се измъкна тихо от стаята.
Тя се опули, без да може да разбере нищо, сетне изведнъж и стана смешно, прибра парите и си легна.
На другата вечер в една от стаите, дето бяха двама от търговските пътници заедно с един мелничар, погражданен селянин, имаше веселба. Момчето от кръчмата тичаше с шишета вино. Попето и Лалю играеха карти на пари, Каракаш гледаше играта и пушеше с камъшеното си цигаре, а едрият мелничар, зачервен от пиене, седнал на едно от леглата между Тинка и Ленчето, прегръщаше и двете. По едно време Тинка изпищя и скочи, почти разплакана: