— Стига бре, стига, казах ти! Посиняха ми месата вече!…
— Тук мари! — викна мъжът. — Плащам и виното, и за тебе! Ела сам тука!…
— Не ти ща парите, ни черпнята! Върви при жена си на село!…
Тинка беше запретнала ръкава си и показваше една голяма синина над лакътя.
Каракаш се обърна към пияния мъж:
— Чувай, Нено, недей така момичето… Я погледни!… Мислиш — не я боли?…
— Сус! — скочи пламналият мъж и хвърли чаша отгоре му.
Намесиха се другите, пристигна стопанинът отдолу. Тинка избяга в стаята си и се заключи. Оставиха Ленчето да успокоява буйния мелничар.
Тая вечер Тинка я запомни. Оттогаз Каракаш й стана съвсем свой човек, макар нищо повече да не се случи. Мина доста време. Той идваше в града, оставаше няколко дни, заминаваше. Последният път на тръгване се отби при нея:
— Да ти обадя нещо, Тинко. Виж какво. Искаш ли да се махнеш оттука? Таз работа не е за тебе, ти си добро момиче.
Тя го погледна, помълча, после се засмя лошо и мръдна два пръста до главата си:
— Ти, Каракаш, с всичкия ли си? Къде посем-сега ще вървя аз?…
— Ти кажи само — искаш ли?… Другото — моя работа. Ще се нареди. Наесен мой братовчед отваря дюкян за трикотаж в Русе. Трябва му човек да разбира от занаята. Верен човек. Ти си добро момиче, познах те аз тебе. Ще те наредим в магазина. Почакай само още малко. Като дойда наесен за панаира, ще те водя оттук — право на Русчук.
Той я тупна по гърба, ухили се с ръждивото си небръснато лице, пое чантата и затропа по Стъпалата.
Минаха месеци — един, два, пет. Всеки нов беше по-дълъг от миналия. Понякога на Тинка й се струва, че това го е сънувала — никога тя не е мислила, че я чака нещо друго. Животът й по-рано, и сега винаги е бивал един и същ. Как така изведнъж всичко ще се промени? И все пак тя знае, че Каракаш не я излъга. Друг път дори си представя малко дюкянче с трикотажи в чужд град, дето никой не я познава, тя зад тезгяха, а в задната стаичка шум от плетачната машина, тоя познат, приятен шум, който беше забравила. В такива времена тя отива в стаичката си, ляга, затваря очи и й се ще да плаче и да се смее едновременно. После върши всекидневната си работа като в полусън, не се сърди, не се пазари дори с най-лошите клиенти, търпи с унесена усмивка в големите си кротки очи на млада телица.
На следния ден дъждът престава. Градчето се оголва — вехто, посърнало, като че изгнило. На панаирския мегдан привършват работата: нареждат стоката, гласят люлки, в разпънатия шатър на цирка коват нещо, мучат гладни говеда, разпрегнати до колата. Всичко е просмукано от студена влага, изглежда по-сиромашко и по-тъжно, но врявата и движението растат. Тинка на два пъти отскача нататък, цапа из локвите, гледа бараките, вагончето зад цирка с комин, който пуши, обикаля из улиците. Не я свърта никъде. Довечера Каракаш ще пристигне! Тия три дни тя ще има много работа, хотелът е претъпкан от гости… но това е за последно. След три дни — дюкянчето с провесени отвън пуловери, блузи и жилетки… Друг град, друг живот, който тя въпреки всичко не може да си го представи никак…
Привечер пристигна Шейтана, пътник на анилинови бои, помръзнал, но шеговит, както всякога. Млад, спретнат, с тренчкот и ръкавици. Глътва едно след друго два коняка, разтърква ръце и се навежда към Тинка:
— Как сме, госпожице Тинке? Едно коняче за компания?
Чукват се. Младата жена пита и него:
— А бе де остана Каракаш?… Всички пристигнахте вече, само него го няма…
— А, мосю Каракаш Червений ви интересува? Спокойствие. Иде с автобуса през Балкана. Вчера заран се видяхме. Пременен — купил си ново сетре с котешка яка!
Тинка се качва в стаята си, преглежда още веднъж сгънатите в платнено куфарче дрехи. Вечерта неусетно преминава в нощ. Долу ехти от врява и тропот. Тук, в една от стаите, се е разположила отделна компания — търговци на дървен материал и на говеда. При тях е Ленчето, курдисали са грамофон и от време на време избухват залпове смях. Ленчето вече два пъти иде да я вика — искат да отиде при тях.
— Хубаво де, ще дойда… Нека се нахраня и ще дойда… — отвръща намусено тя. Чоголно й е нещо тая вечер. Не й се щат нито приказки, ни шум, ни пияни мъже.
Тя слиза до кухнята, хапва на един крак залък, наднича веднъж-дваж в ресторана и се помайва. По едно време в ресторана влиза изкалян стражар, спира до масата, дето вечеря приставът, и докладва нещо с угрижено лице. Другият изведнъж става, сбърчил вежди, и пита високо: