Винфрид Гьопферт
Ден след ден
Сутринта на 16 април 2093 година, когато Джон Уорън се събуди, внезапно го обзе чувство за нещо по-различно от друг път. Повъртя се известно време в леглото и размисли какво ли можеше да бъде. Когато най-накрая стана, изведнъж разбра: Той нямаше болки!
Скочи от леглото: нямаше ги болките! Нямаше го онова чувство на замаяност, нямаше я гнетящата вцепененост… Погледът му се плъзна по сивите прозорци и се спря на заклещената, като в дефиле улица. Бавно се точеше утринното движение. Покрай стъклените стени в еднообразни колони се движеха хора.
Джон Уорън се обърна рязко: от телецентъра писукаше гласът на хелпъра1, който отегчено и равнодушно пожелаваше на всички „Добро утро“ и препоръчваше да вземат синьото хапче. Гласът звучеше уморено, почти тъжно, меланхолично.
Джон Уорън усети желание да оживи този глас. Той задейства светлинния регулатор, появи се образ. Известно време втренчено гледаше искрящия матов екран. Няма ги болките, помисли той. Без болки. Но как така?
Той се отърси от мислите си. Някаква непозната бодрост се разля по тялото му.
Развеселен, наблюдаваше новините за деня, които блестяха от екрана зад образа на хелпъра.
Изведнъж всичко това престана да го интересува. Изключи апарата. В същия момент над цялата апаратура засия огромен червен надпис: „Важни информации!“ Механично той я включи отново, червеният надпис изгасна, информаторът четеше същите незначителни неща, както преди…
Отново изключи апарата и зачака с интерес какво ще се случи. И отново засия надписът… простият механизъм можеше лесно да се прозре. Обзе го подозрение: Защо това не му беше направило впечатление преди? Нещо необичайно се натрапваше в съзнанието му. Като някакъв забравен кошмар, който непокорно се разсейваше.
Джон Уорън се дръпна уплашен. Колко ли време живееше вече тук? Огледа се с други очи. Всичко му беше познато и въпреки това чуждо. Като че ли се връщаше от дълго пътуване отново в къщи, видя мръсотията, жалката подредба, тревожната, напомняща нещо родно теснотия, и този предмет, който си стоеше просто тук, владеейки всичко, в средата на помещението.
Телецентърът изпълваше почти половината от цялата стая. От двете си страни панорамният екран бе издаден силно напред. Над него, като огромно изпъкнало око, се издигаше високоговорителят. А отзад — сензорният кабел, захвърлен небрежно на креслото… креслото, което изкушаваше и приканваше, меко и топло.
Джон Уорън залитна замаян. Ръката му, почти автоматично протегнала се към хапчетата, се сгърчи в спазма. Като конвулсия през цялото му тяло премина ридание, разтърси го някакъв вътрешен порив и прерасна в истеричен смях: той нямаше болки! Тогава за какво са му хапчетата! Усмивката застина на устните му. Никога преди това, доколкото можеше да си спомни, не му се беше случвало такова нещо. Всяка сутрин тази пронизваща болка, тази спазма, тази сковаваща, задушаваща парализа. И всяка сутрин онова удовлетворяващо спокойствие, щом хапчетата започнеха жадуваното действие.
Джон Уорън почувства осезаемо: беше се появило нещо необичайно, един път, едно небе, един хоризонт. Една широта и въздух, тук беше свободата.
Едно докосване, едно предчувствие. Джон Уорън чувстваше: Той чувстваше себе си, чувстваше другото, необикновеното. Но му беше добре.
Макар да знаеше, че това е строго забранено, той реши да не взема хапчета. Не искаше изобщо да взема хапчета. Никога вече!
И това беше другото, новото. Джон Уорън усети несигурността. Той помисли за хелпъра, за лабораторията. Лабораторията!
Когато тръгна по познатия път, го лъхна отвратителна миризма. Никога преди това не му беше правила впечатление. Той се наведе над кафявия парапет, издаден край улицата. Под него върху трепкащите транспортни ленти се търкаляха изгнили отпадъци. От къщите, като гнойни язви, надничаха отворите на тръбите, които бавно изхвърляха вонящата смет. Тя се откъсваше несигурно и цопваше върху покритата вече с кора лента. Между боклуците имаше пластмасови кутии, опаковки от лекарства. Джон гледаше необикновеното всекидневие втренчено и мрачно, безучастно и уплашено.
Изведнъж се стресна. До него изсъска плъзгащата се врата на метрото. Следвайки механичната си реакция, той скочи в кабината и седна на едно свободно място. Погледът на седящата срещу него жена премина през него тъпо, питащо, безизразно.
Той избягна погледа й, огледа се. „Кукли! — стрелна се през главата му. — Неподвижни, безжизнени кукли!“
— Къде, къде пътуваме?
Въпросът се изтръгна мъчително. Мъжът, който седеше до него, около петдесетгодишен, обърна лице. От една сива пустош, увехнала и набраздена от бръчките, го погледнаха две помътнели като изгаснали звезди очи, впиха се в него, пронизаха го, но без никаква реакция.