Джон Уорън се сепна изплашено, скочи, сграбчи един млад мъж за ръката и го разтърси с цялата сила на отчаянието си.
Мъжът бръкна в джоба на сакото си и безмълвно му подаде една опаковка с хапчета. Погледна го с учудени, доверчиви и някак изплашени детски очи, хвана го за раменете и го изблъска към вратата.
Джон Уорън веднага усети опасността, в която се намираше, но той чувстваше топлата тежест на човешката ръка. Вече виждаше синята табела на станцията за медицинска помощ. Две жени в бели униформи се мъчеха да обуздаят един възрастен мъж, който стенеше върху черна пластмасова кушетка. Ризата, му беше разкъсана, едната от жените му постави сребриста инжекция.
Джон Уорън и придружителят му стояха мълчаливо до тях. Те си държаха ръцете, като че ли това беше съвсем естествено. Никой не продумваше. Само старият мъж си бръщолевеше самодоволно, откакто инжекцията беше започнала да действа.
Заплашително, като хищник жената се отправи към тях с малки, предпазливи крачки. Младият мъж хвана врата на Джон Уорън, жената извади кодовия амулет и всичко се разигра за секунди.
Връзката се впи с изгаряща болка във врата на Уорън, докато най-накрая шнурът се скъса. Уорън се втурна навън, след него писнаха кресливите, хъркащи гласове на жените, младият мъж политна настрани, вкопчената в китката на Джон Уорън ръка се откъсна, оставяйки кървави следи, лъхтейки, той профуча през улицата, след себе си чуваше стъпките на младия мъж, който го преследваше. Той тичаше, не обръщаше внимание на движението, хората, улиците…
Най-накрая спря. Повдигаше му се. Изпитваше глад, жажда. Една отвратителна воня лъхаше от реката и се смесваше с изпаренията на улицата. Преследвачът вече приближаваше.
Джон Уорън събра всичките си сили, когато чернокосият мъж триумфиращо застана зад него. Тежкият му юмрук потъна в коремната кухина на другия.
С мъка той го завлече в къщи, завърза го за леглото, облегна се назад и потъна в празен, тягостен сън.
Фред Календжер се събуди рано с горчив вкус в устата и парещи болки в ръцете и костите. Трябва да беше лежал така около половин час, докато осъзна, че се намира на чуждо място, където единственото познато нещо беше телецентърът. Като обърна глава, можа да познае Джон Уорън, който спеше, проснат на земята.
В него се прокрадва нещо чуждо, непонятно. Един копнеж, едно търсене. Фред Календжер се нуждаеше от помощ — искаше му се да извика. Изпърво тихо, колебливо, после все по-силно. Изпълнен с нетърпение, от него се изтръгна вик — за първи път от детството му, вик след дългото мълчание.
Джон Уорън беше обмислял дълго плана. Вече близо десет седмици, откакто живееше в жилището на Календжер, незабелязан, непознат, като че ли беше изчезнал. Дълго време трябваше да мине, докато убеди Календжер да го освободи от хапчетата.
Естествено те и двамата бяха тук с недоверчивите си въпроси, досадни и глупави. Все пак бяха останали доволни. Причини — кого интересуваха причините сега, щом Календжер отново идваше редовно в лабораторията?
Някой беше изчезнал някъде. Ала кой се интересуваше от това? Едно жилище, което щеше да се заеме отново. Едно място в лабораторията, което можеше да се попълни. Нищо повече.
На Джон Уорън никога не му мина през ума, че Фред Календжер може да представлява опасност за него. Фред се държеше съвсем нормално. Всеки ден ходеше в лабораторията. Всяка вечер беше изпълнена с разговори и дискусии. Те лесно бяха изнамерили начин за прехрана, който нямаше нищо общо с химикалите… Опасни бяха соковете и водата; и хапчетата естествено. Всичко останало не будеше съмнение. Пиеха плодовия сок, ядяха бисквитите, всичко това можеше да се изтърпи. Тъкмо в това беше новото: да си свободен от химикалите, свободен от болката и облекчаване на болката, свободен от изкуствената умора и изкуствената бодрост, свободен от забравата, свободен от замайването и раздразнителността, свободен от безволието, от отстъпчивостта пред телецентъра… телецентърът, който всеки десет дни повтаряше точно своите програми, всички съобщения, всички информации, всички безсмислени игри и представления. И сега един автоматизиран кошмар беше свършил, беше прекъснат един кръговрат, беше отворена една врата към необикновеното, към забраненото.
Джон Уорън беше мислил дълго. Беше трудно след толкова дълго време. Много неща не можеше да си обясни. Имаше въпроси. А бъдещето тъмнееше пред него. Имаше нещо непоносимо в състоянието му, което разяждаше вярата в уж вече познатото и все пак непонятно ново. А Фред Календжер беше тук. Тази глупава дейност в лабораторията, която тегнеше като бреме над него. Като окови върху пробуждането, върху тръгването. Но Фред Календжер вярваше в идеята на Уорън, в неговия план.