Джон Уорън знаеше къде се намира централата. Бавно, съвсем бавно се върна споменът. Като че ли отнякъде много далеч: преди години, доста време, изглежда, бе минало оттогава, той бе работил там.
Насилственото нападение с всички свои трудности се оказа ненужно, инструментите, саморъчно направените оръжия бяха излишни: Централата беше неохраняема, отключена.
Те оставиха чантите в халето. Вратата към транспортната шахта приканваше, отворена. Заключалката щракна, едно тихо бръмчене доказа безупречното й функциониране. Най-горният етаж. Вратата се плъзна с лек шум настрана. Смрад на плесен и мухъл изпълваше стаите, откри се ужасяваща картина.
Труповете на служителите лежаха в креслата, скелетите бяха меко обвити от ужасни плесени в зелено-сиви, с цвят на мъгла пастелни тонове. Пред един телетайп бяха натрупани грамади от листове, прекъсвачът тракаше върху отдавна изсъхналия валц.
Джон Уорън взе горния лист от купа хартия: датата показваше 28 март 2077, това беше преди… преди повече от 16 години?
Замаяни, почти по интуиция, те стигнаха в голямата зала. Плесенясалите униформи висяха като тинести плетеници върху костите на стражата, от които ръждясалите оръжия стърчаха като шишове.
Безкрайните ленти на телемашините свистяха през апаратурите, върху мониторите пробягваха картините на телепрограмата, контролните монитори показваха редица от числа, върху прашните екрани се виждаха тъмни петна, снимки на изпълнени със суетня лабораторни помещения, в които кипеше разгорещената работа на хора-роботи; на контролните екрани просветваха призрачни светлинни сигнали, над централния пулт седеше един приведен скелет, като метална кука костите на разложилия се показалец стискаха червен шалтер, върху който една виолетова лампа с някакво тъпо безпокойство припламваше и отново изгасваше. Над нея беше написано с крещящи светлинни букви: „Автоматично“.
На Джон Уорън започна да му се повдига, той залитна към стълбата, която водеше нагоре към павилиона, покрай пулта за управление на централния компютър. С колебливи крачки, вкопчен в прашния, влажен парапет, той достигна горния етаж.
На разкошно подредена маса се бяха сгърчили дванадесет фигури, преобразени от гнилия дъх на плесента, която се беше разпростряла върху цялата стена.
На края на масата лежеше червено плюшено кресло, прекатурено при неочакваното скачане на намиращия се до него свит труп, тапицерията беше ефектно разядена. На Джон Уорън му се подкосиха краката. С последни сили той изправи тежката мебел и се строполи в пукащата тапицерия.
Фред Календжер го беше последвал, влачейки се. С трясък той се килна напред, просна се в цял ръст, протегнал дясната си ръка към Уорън.
Джон Уорън се обърна на една страна върху възглавницата. С усилие прокара потната си ръка по челото. Осезателно чувстваше болката, която пулсираше в челото му, изгаряйки го.
Това сън ли беше? Или истина?
С мъка отвори очи и се втренчи, потресен, в стаята. Стана от леглото, тялото му трепереше, промъкна се до умивалника. Ръката му се протегна припряно, автоматично, без да може да я контролира към опаковката с таблетките против болки, пусна две от тях в чашата и отвори крана на чешмата.
В ъгъла бръмчеше телевизорът. Екранът показваше трепкащия сняг, който се появяваше след свършването на програмата. Какво ли беше гледал предната вечер?
На масата стояха празните бутилки, една почти пълна чаша, пепелникът беше препълнен с угарки, в стаята въздухът беше спарен и миришеше на мухъл. Джон Уорън бавно дойде на себе си, когато горчивият вкус на стопилите се таблетки изпълни устата му.