Роскани: „Майко Фенти, това е Доменико Возо, бащата на сестра Елена.“
Майка Фенти: Познаваме се, старши инспекторе. Buon pomeriggio, Signore19.
Доменико Возо кимна и седна на стола, придърпан от карабинера.
Роскани: „Света майко, казахме на синьор Возо какво се е случило според нас с дъщеря му. Че сега тайно се грижи някъде за отец Даниъл, но я смятаме по-скоро за жертва, отколкото за съучастница. Все пак бих желал и двамата да разберете, че я заплашва сериозна опасност. Някой се опитва да убие свещеника и вероятно ще унищожи всички около него. А този човек е не само много умел, но и крайно жесток.“
Роскани погледна Доменико Возо и в този миг изведнъж се промени изцяло — беше баща, знаещ много добре как би се чувствал, ако Томас Кайнд дебне някое от неговите деца.
Роскани: „Не ни е известно къде се намира дъщеря ви, синьор Возо, но убиецът може и да е по-добре осведомен. Ако знаете къде е тя, моля ви да ми кажете. Заради нея…“
Доменико Возо: „Нищо не мога да кажа. От все сърце бих желал да знам къде е.“ (Той стрелна умолителен поглед към майка Фенти.)
Майка Фегти: „И аз не знам, Доменико. Вече казах на старшия инспектор. (Тя погледна Роскани.) Ако чуя, ако чуе, която и да било от сестрите, вие пръв ще научите. (Тя се изправи.) Благодаря ви за посещението.“
Майка Фенти знаеше къде е Елена. Доменико Возо — не. Така си мислеше Роскани двайсет минути по-късно, седнал зад бюрото в една от канцелариите на полицейския участък в Сиена. А майка Фенти отричаше. Макар да знаеше, че бащиното сърце се къса от тревоги.
При цялото си веселие и любезност тази жена бе опитна, хитра и твърда като кремък. Толкова твърда, че би допуснала гибелта на Елена Возо, за да защити онзи, комуто се подчиняваше. А че се подчиняваше някому, нямаше и капка съмнение, защото въпреки високия си църковен пост далеч не бе тъй могъща, че да организира всичко сама. Една игуменка от Сиена не би посмяла да предизвика едновременно и католическата църква, и цялата италианска държава.
Макар да бе сигурен, че безименният пациент от болницата в Пескара трябва да е отец Даниъл, Роскани знаеше, че сестра Купини ще се преструва докрай на недоразбрала, защото майка Фенти й бе отредила тази роля. Очевидно майка Фенти решаваше всичко. А тя нямаше да отстъпи. Следователно трябваше час по-скоро да я заобиколят.
Роскани се облегна назад и отпи глътка студено кафе. Точно в този момент му хрумна идея… или поне възможност.
111
Международен влак 55, 16:20
Джулия Луиз Фелпс се усмихна кокетно на мъжа отсреща, после извърна глава към прозореца на първокласното купе и загледа как сред полята и нивите изникват първите градски къщи. Само за няколко километра откритата равнина отстъпи място на жилищни блокове, складове, фабрики. След петнайсет минути Джулия Фелпс, или по-точно Томас Кайнд, щеше да пристигне в Рим. После да хване такси от гарата до хотел „Мажестик“ на Виа Венето. И след няколко минути още едно такси. През Тибър към бившия пансион, а сега хотел „Амалия“ на Виа Джерманико — малък, уютен и дискретен. И най-важното — съвсем близо до Ватикана.
Само една част от маршрута му бе създала известни неприятности — убийството на младия дизайнер, когото срещна на корабчето и си измоли да го придружи до Милано, когато разбра, че от Комо смята да продължи с кола. Пътуването трябваше да е кратко и без произшествия, но изведнъж тръгна на зле, защото младежът започна да подхвърля шеги за некадърните полицаи и тяхната неспособност да заловят бегълците. Взе да се взира прекалено сериозно в дрехите, широкополата шапка и тежкия грим, прикриващ драскотините по лицето на Томас Кайнд. После шеговито подметна, че някой от бегълците би могъл да се облече като него. Убиец в женски дрехи, способен да се промъква незабелязан под носа на полицията.
Преди време Томас Кайнд навярно би пренебрегнал с лека ръка подобно подмятане. Но не и в сегашното си душевно състояние. Всъщност почти нямаше значение, че дизайнерът може да се превърне в опасен свидетел; решителна се оказа неудържимата убийствена страст, която пламна в Кайнд още при първия намек за опасност. И мощната еротична наслада, свързана с нея.
Някогашното смътно, едва доловимо чувство бе нараснало неимоверно през последните седмици; то започна с убийството на римския кардинал, ставаше все по-страстно и трескаво с деянията му в Пескара, Беладжо и пещерата. Колко души беше убил?… Седем за броени часове. Един след друг, един след друг.