Обърна се и огледа кабинета. От бюфета зад писалището мраморната глава на Александър се взираше във вечността и Палестрина усети неволна завист към нея.
После той рязко прекрачи към бюрото, седна и взе телефонната слушалка. Освободи линия, натрака един номер и зачака, чувайки как обаждането автоматично се прехвърля от Рим към Милано, после към Хонконг и най-сетне стига до Пекин.
Бръмченето на клетъчния телефон събуди Чън Ин от дълбок сън. На третия сигнал той вече бе скочил от леглото и стоеше гол сред тъмната спалня над магазина за цветя.
— Да — каза той на китайски.
— Имам поръчка за утринна доставка в страната на рибата и ориза — изрече на същия език електронно изменен глас.
— Разбирам — отвърна Чън Ин и изключи телефона.
Палестрина остави слушалката да се плъзне на място, после бавно извъртя стола и отново погледна мраморното лице на Александър. Бе използвал приятелството на Пиер Веген с Ян Йе — чрез небрежни въпроси за живота, роднините и приятелите на банкера, — за да избере второто езеро. Плодородната област с мек климат и процъфтяваща индустрия, наричана „страна на ориза и рибата“, беше на юг от Нандзин — само няколко часа път с влак за отровителя Ли Уън. Езерото се наричаше Тайху. Градът — Уси.
116
Хари се взираше в огледалото и усещаше как мерцедесът послушно ускорява, оставяйки контролния пункт далеч назад. В нощта все още се виждаше сиянието на живачните лампи, червените светлини на спрели автомобили, скупчените армейски камиони и бронирани полицейски коли. Това беше най-сериозната проверка досега — на два часа път след Милано. За разлика от Киасо, където просто им махнаха да минават, тук трябваше да спрат и от двете страни се приближиха въоръжени войници. Но внезапно един офицер посочи номера на колата, озърна се към свещениците отпред и бързо направи знак да продължават.
— Ама че си дръвник, братче — ухили се Дани, когато бяха на безопасно разстояние и отново ги обгърна мрак.
— Защо? — изненада се Хари. — Само защото му кимнах да благодаря?
— Да, само защото му кимна да благодариш. — Дани погледна Елена и пак се усмихна. — Ами ако му беше скимнало да ни спре? Тогава?
Хари се озърна към него.
— Тогава щеше да му обясниш цялата проклета история и защо отиваме в Рим. Току-виж, пратили и войската с нас…
— Войската няма да влезе във Ватикана, Хари… Нито италианската, нито която и да било…
— Тъй де — кисело промърмори Хари. — Тая работа е само за теб и отец Бардони.
Дани кимна.
— Да, само за мен и отец Бардони.
Рим, квартал Трастевере, църквата „Сан Кризонъо“, 16 юли, четвъртък, 5:30
Палестрина слезе от задната седалка на мерцедеса и закрачи през мъглата. Един от хората на Фарел вървеше пред него, хвърляйки подозрителни погледи из пустата улица. Той прекоси тротоара, отвори вратата на църквата, после се отдръпна и ватиканският държавен секретар влезе сам.
Под кънтящия свод Палестрина пристъпи към олтара, прекръсти се и коленичи да се помоли до единствения човек в църквата — жена в черно с молитвеник в ръцете.
— Много време мина от последната ми изповед, отче — каза тя, без да го поглежда. — Мога ли да се изповядам пред вас?
— Разбира се.
Палестрина пак се прекръсти и стана. После двамата с Томас Кайнд тръгнаха към мрачните очертания на изповедалнята.
117
Лугано, Швейцария, къщата на Виа Монте Ченери 87, Все още 16 юли, четвъртък, същият час
Ясно утро след дъжд
Роскани се спусна по стъпалата и излезе на улицата. Беше брадясал, грохнал и костюмът му приличаше на хармоника. Чувстваше се толкова изтощен, че едва намираше сили да мисли. Но най-вече се чувстваше ядосан и уморен да слуша лъжи, особено от жени, които поне на вид изглеждат съвсем почтени. Първо майка Фенти, а сега в Лугано художничката Вероника Вакаро, атеистка на средна възраст, която се кълнеше, че не знае нищо за бегълците.
На полицейската хеликоптерна площадка в Лугано го посрещна старшият следовател, който пръв бе разговарял с Вероника Вакаро. Описа му целия разпит и резултата от обиска на дома й. Не бяха открили никакво доказателство, че къщата е била посещавана по време на краткото отсъствие на синьора Вакаро. Съседите обаче твърдяха, че вчера около пладне са видели за малко пред входа бяла камионетка с някакъв надпис. А две момчета разказваха, че снощи извели кучето на разходка под дъжда и на излизане забелязали отпред сива кола — мерцедес, гордо заяви по-голямото. Но когато се върнали, вече я нямало. Колкото до синьора Вакаро, тя си имаше желязно алиби: била излязла на туристически поход из Алпите да скицира пейзажи и се прибрала броени минути, преди да нахълта полицията.