Калпава работа. Също Кастелети и Скала, които бяха приключили разследването в Беладжо с разпита на целия персонал на църквата „Санта Киара“ начело с енорийския свещеник монсиньор Жан-Бернар Далбуз, французин по рождение. Крайният резултат от изтощителните разпити бе, че всички единодушно отричаха някой да ги е търсил по клетъчен телефон от Сиена в 4:20 предната сутрин. И, естествено, никой не знаеше, че въпросният телефон е регистриран на името на майка Фенти.
Лъжци. Всички лъжеха. Защо?
Ето, това подлудяваше Роскани. Всички тези хора рискуваха да попаднат за дълги години в затвора. Ала никой от тях не проговори. Кого или какво прикриваха?
Роскани обърна гръб на къщата на Вероника и се отдалечи по улицата. Кварталът бе тих, хората още спяха. Езерото в далечината също беше спокойно и от това разстояние изглеждаше гладко като стъкло. Какво търсеше тук? Улики, които другите са пропуснали? Пак ли се правеше на булдог като баща си? Трябваше ли да обикаля в кръг, додето не намери някакъв отговор? Или инстинктивно усещаше, че тук му е мястото? Като магнит, привлечен към гвоздея в куп стърготини. Той отхвърли мисълта и си каза, че е излязъл просто на чист въздух. После извади от джоба си омачкан пакет, захапа незапалена цигара и тръгна обратно към къщата.
Само след пет крачки го видя. Лежеше край пътя под един надвиснал храст и затова не бе подгизнал съвсем от снощния дъжд. Голям плик от дебела хартия с отпечатък на автомобилна гума. Роскани захвърли цигарата, наведе се и го взе. Вероятно го бе подхванала мокра, гума и след няколко оборота бе отхвръкнал настрани. По повърхността му личаха издатини, сякаш вътре бе имало нещо плоско и твърдо.
Роскани се върна към къщата, влезе и завари Вероника Вакаро — все още ядосана от разпита и досадното присъствие на полицията — да седи в кухнята по халат. В едната си ръка държеше чаша кафе, с другата барабанеше по масата, сякаш това можеше да прогони натрапниците веднъж завинаги. Роскани любезно помоли за сешоар.
— В банята е — каза тя на италиански. — Защо не вземете да се изкъпете? А пък ако ви се спи, леглото ми е на ваше разположение.
Роскани лекичко се усмихна на Кастелети, после мина край него, взе сешоара от банята и се зае да суши плика.
Застанал зад него, Кастелети гледаше как Роскани изглади плика върху ръба на мивката и започна да драска по него с молив, както децата копират монети в тетрадките си. Малко по малко взе да изплува образът на онова, което бе съдържал пликът.
Изведнъж Роскани спря.
— Боже господи.
Върху плика пред тях се очертаваше номерът на дипломатически автомобил. scv 13.
— Ватикана — промърмори Кастелети.
— Да — Роскани се озърна към него. — Ватикана.
118
Рим
Беше малко преди пет сутринта и до разсъмване още имаше време, когато Дани направи знак да спрат пред номер 22 на Виа Николо V — стара, добре поддържана триетажна кооперация с клонести дървета пред нея. След като заключиха мерцедеса, Хари и Елена изкачиха Дани с малкия асансьор до последния етаж, където той измъкна връзка ключове от плика, който отец Бардони му бе дал в Лугано. Избра един от тях и отключи просторния апартамент с изглед към задния двор.
Изтощен от дългото пътешествие, Дани веднага си легна. Хари огледа набързо стаите, после предупреди Елена да не пуска никого, освен него и излезе.
Както му бе заръчал Дани, той откара мерцедеса на няколко пресечки от кооперацията, където свали ватиканските номера и сложи предишните. После остави ключовете вътре, затвори вратата и се върна, прикривайки номерата под сакото си. След петнайсет минути отново беше на Виа Николо V 22 и се изкачваше с асансьора към апартамента. Наближаваше шест сутринта, след малко повече от половин час трябваше да пристигне отец Бардони.
Цялата работа не му допадаше. Беше чисто безумие да смятат, че отец Бардони и Дани в сегашното му състояние ще измъкнат Маршано от Ватикана. Но Дани бе решил твърдо, а вероятно и отец Бардони споделяше неговото решение. За Хари това означаваше само едно: Дани щеше да се опита и да загине — очевидно такъв беше планът на Палестрина. Нещо повече, ако Фарел бе лепнал на Дани атентата срещу римския кардинал и ако го вършеше по заповед на Палестрина, излизаше, че сам Палестрина е организирал убийството. А Маршано знаеше за това, иначе нямаше да е пленник. Ставаше ясно, че изповедта е била на Маршано. Значи убивайки Дани, Палестрина щеше да унищожи единствената улика срещу себе си.